Ако бяхме в соца – всички реактори на АЕЦ „Козлодуй“ щяха да работят, а АЕЦ „Белене“ отдавна да е построена
Ако бяхме в соца – всички реактори на АЕЦ „Козлодуй“ щяха да работят, а АЕЦ „Белене“ отдавна да е построена. Тази теза се повтаря все по-често – по масите, в социалните мрежи, в политическите студиа. Носталгията по „сигурната енергетика“ се връща всеки път, когато токът поскъпне или индустрията започне да се оплаква от нестабилност.
Факт е, че в пика на развитието си АЕЦ „Козлодуй“ разполагаше с шест реактора. Днес работят само пети и шести блок. Първите четири бяха спрени поетапно в периода 2002–2006 г. като част от ангажиментите на България към Европейския съюз. Решението тогава беше представено като цена за членството. За едни – неизбежен компромис. За други – стратегическа грешка.
Привържениците на тезата „ако бяхме в соца“ изтъкват, че при централизирана държавна политика ядрената енергетика е била национален приоритет. Държавата не е чакала външно одобрение, не е преговаряла за дерогации и не е поставяла под съмнение дългосрочните си енергийни планове. Логиката е проста: щом има реактори – те работят. Щом има проект – той се строи.
Но реалността не е толкова черно-бяла. Част от реакторите в „Козлодуй“ бяха от по-стар тип, които не отговаряха на съвременните стандарти за безопасност. Поддръжката и модернизацията им изискваха огромни средства. Въпросът е дали държавата щеше да ги инвестира без значение от цената – както се правеше преди 1989 г. Или просто щяхме да отлагаме неизбежното.
АЕЦ „Белене“ е другата голяма рана. Проектът започва още през 80-те години. Замразен, размразяван, рестартиран, спиран – той се превърна в символ на българския политически хаос. Ако системата беше останала централизирана и еднопартийна, вероятно централата щеше да е изградена по план, независимо от икономическите турбуленции. Така работеше моделът тогава – решенията се вземаха бързо, без обществени дебати и без външен натиск.
Но тук идва трудният въпрос: на каква цена? Социалистическата икономика финансираше мащабни проекти чрез външен дълг и вътрешни дефицити, които станаха очевидни в края на 80-те. Големите енергийни мощности носеха стратегическа стабилност, но и тежки финансови ангажименти.
Истината е, че спорът не е просто за реактори. Той е за модела на управление. Едните казват: тогава имаше дългосрочна визия и държавен суверенитет в енергетиката. Другите отвръщат: липсваше прозрачност, ефективност и пазарна логика.
Днес България стои на кръстопът. Енергийната независимост отново е тема номер едно. Въпросът не е дали да се връщаме назад, а дали можем да вземем най-доброто от миналото – стратегическо мислене и национален интерес – без да повтаряме неговите грешки.
Носталгията е разбираема, когато хората усещат несигурност. Но истинският тест за една държава не е в това да пита „какво щеше да бъде“, а да реши „какво ще направим сега“.
Post Comment