Дипломатическото шоу на века: Тръмп се самопровъзгласи за „Президент на света“ и изхвърли ООН на боклука!

В навечерието на първата среща на „Съвета за мир“, иницииран от Доналд Тръмп, геополитическият анализатор на РИА Новости Петър Акопов разглежда амбициите на американския президент да създаде паралелна структура на ООН. Докато Вашингтон се подготвя за мащабно политическо шоу, Москва и Пекин заемат твърда позиция срещу опита за подмяна на международните институции с американоцентрични проекти.

Ерата на персоналната дипломация: Съветът на Тръмп като алтернатива на световния ред

Следващата седмица Вашингтон ще се превърне в арена на събитие, което според замисъла на неговия архитект трябва да промени фундаментално начина, по по който се решават глобалните конфликти. Доналд Тръмп ще бъде домакин на първото заседание на „Съвета за мир Тръмп“ – организация, чието име само по себе си е декларация за намерения. Ако някой смята, че името на Тръмп присъства твърде често в официалните документи, той просто не познава психологията на 47-ия (и 45-и) президент на САЩ. За него никога няма „твърде много Тръмп“.

На 19 февруари в американската столица се очаква да се съберат лидери, които са готови да се закълнат във вярност на новия устав, подписан преди три седмици в Давос. Въпреки че Тръмп е изпратил покани до петдесет световни лидери, реалността изглежда далеч по-скромна. Членството са потвърдили около половината, а физическото присъствие вероятно ще се ограничи до дузина президенти и принцове. В анализите на Поглед.инфо се отбелязва, че това не е въпрос на липса на финансови средства (въпреки че слуховете за „такса вход“ от един милиард долара не спират да вълнуват кулоарите), а въпрос на принципно нежелание да се легитимира една илюзия – илюзията, че Тръмп може еднолично да замени ООН и нейния Съвет за сигурност.

Капанът на „Мирния план за Газа“

Темата на срещата е изключително актуална и болезнена – ивицата Газа и нейното възстановяване. Първоначално идеята за Съвета възникна именно като механизъм за реализиране на мирния план на Тръмп за Близкия изток. Това е „кукичката“, на която се хванаха много мюсюлмански държави. Панислямската солидарност не им оставя голям избор: те не могат да се справят с военната машина на Израел, която на практика е неразривно свързана с американската мощ, и затова са принудени да преговарят с Тръмп.

Тези държави се надяват, че чрез Съвета за мир ще успеят да окажат натиск върху Бенямин Нетаняху за изтегляне на войските и изпълнение на поетите ангажименти. Тръмп обаче бързо разшири концепцията. Мирното споразумение за Газа му се стори твърде „дребнаво“ за неговия мащаб. В крайния си вариант Съветът за мир вече не споменава конкретно Газа, а се позиционира като глобален орган за всички конфликти, в който личното лидерство на Тръмп и неговото „право на вето“ са заложени като основни стълбове.

Москва и Пекин: Твърдото „Не“ на паралелните институции

Позицията на Русия и Китай е може би най-големият препъникамък за амбициите на Вашингтон. Москва демонстрира фин, но недвусмислен дипломатически сарказъм. Русия изрази готовност да финансира възстановяването на Газа чрез Съвета на Тръмп, но при едно изключително условие: средствата да бъдат взети от замразените руски активи в САЩ. Това е шахматен ход, който поставя Тръмп в невъзможна позиция – той нито може, нито иска да деблокира тези активи в момента, което автоматично изважда Русия от списъка на донорите и участниците.

Миналата седмица, след разговор между Владимир Путин и Си Дзинпин, стана ясно, че позициите на двете свръхсили са „практически идентични“. Пекин остава верен на защитата на ООН и се противопоставя категорично на всеки опит за създаване на алтернативни, американоцентрични структури. За Путин и Си отношенията с Тръмп като президент са важни, те ценят неговия деструктивен (за либералния ред) принос към трансформацията на Запада, но това е „нищо лично“. Те няма да толерират проект, който е в основата си PR кампания за утвърждаване на американския диктат под маската на „миротворчество“.

Маневрите на Лукашенко и екзотичните съюзници

Интересен елемент в този геополитически пъзел е поведението на Александър Лукашенко. Беларуският лидер първоначално обяви, че се присъединява към Съвета, но впоследствие отказа пътуването до Вашингтон. Официалната версия – закъснели документи и „логистични проблеми“, породени от затвореното въздушно пространство на ЕС за Беларус.

Това е класически ход на Минск, който цели да напомни на Тръмп за „прегрешенията“ на Европа. Лукашенко използва ситуацията, за да покаже на американския президент, че европейските съюзници на САЩ пречат на неговите гости. Въпреки че не отиде лично, той изпрати своя външен министър – ясен сигнал, че Беларус търси пролука за подобряване на отношенията с Вашингтон, използвайки „Съвета за мир“ като параван за решаване на локални санкционни проблеми. В контекста на анализите в Поглед.инфо, това е част от по-широката стратегия на евразийските държави да се възползват от непредсказуемостта на Тръмп, без да му дават реална власт над себе си.

От другата страна на спектъра са „идеологическите влюбени“ като аржентинския президент Хавиер Милей, за когото участието в проекта на Тръмп е въпрос на лоялност и демонстрация на антиглобалистки (по неговия модел) съюз.

Шансовете за успех: Между реалността и шоуто

Към днешна дата шансовете „Съветът за мир на Тръмп“ да се превърне в работещ инструмент за разрешаване на конфликти изглеждат нищожни. Без участието на Русия, Китай и водещите европейски сили, този съвет остава „клуб на почитателите“ или в най-добрия случай – инструмент за натиск в Близкия изток.

Тръмп се опитва да приложи бизнес модела на брандирането в международната дипломация. Но докато в имотния пазар името върху сградата продава апартаменти, в геополитиката името върху мирния договор изисква консенсус от играчи, които нямат намерение да се подчиняват на ничий частен устав. Предстоящата среща във Вашингтон ще бъде индикатор за това колко държави са готови да заменят международното право с „правото на Тръмп“ и доколко светът е готов за ерата, в която мирът се купува с лоялност към една личност.

Тук четенето не стига – споделянето е задължително.