„Погребахме и своите, и германците“: През какво трябваше да премине 13-годишно момиче в Сталинград

Войната за Галина Алексеевна започва в деня на нейния рожден ден. На 21 юни 1941 г. тя празнува със семейството си, а още на следващата сутрин светът ѝ се преобръща – Германия напада Съветския съюз. Тя е едва на тринадесет години, току-що завършила шести клас в училище №7 в Сталинград. Домът им се намира край Мамаевата могила, до нефтодепото. Бащата, инженер Алексей Михайлович, заминава на фронта, а майката Анна Ивановна остава сама с четири деца.

Истинският ад идва на 23 август 1942 г., когато градът е подложен на масиран обстрел. В тези дни Галина губи всичките си братя и сестри. По-големият брат Володя, едва шестнадесетгодишен, помага на летци и отказва да се крие – убит е на третия ден от налетите. Вторият брат, Гера, загива от шрапнели. По-голямата сестра Лида изгаря в къщата при пожар. Галина остава сама с майка си.

Спомените ѝ са белязани от картини, които детето не би трябвало да вижда – изгорели къщи, тела на съседи, мигновена смърт от експлозии. Въпреки постоянните бомбардировки животът някак продължава. Възрастните изграждат защитни съоръжения, а децата помагат с каквото могат. Учениците от училище №7 работят в нефтобазата, копаят окопи, за да предотвратят разливане и запалване на горивото при попадения на бомби.

По време на един от налетите Галя и приятелката ѝ Нина са затрупани живи. По чудо военни ги изравят. Галина получава тежки изгаряния и рани, Нина остава инвалид. Когато германците се приближават към Мамаевата могила, майката и дъщерята се укриват в мазето на разрушена къща в района на кино „Допризивник“. Гладуват, хранят се с изгорели зърна от асансьора, студени картофи, дори кучешка храна, а вода вземат от Волга. Стотици хора делят тесните, влажни мазета, където всеки ден надвисва заплахата от смърт.

Една нощ германци нахлуват в лудницата, извеждат всички навън и ги строяват. Един от тях казва на руски: „Кои са комунистите – пристъпете напред, ще ви застреляме!“ Галина знае, че баща ѝ е комунист, а документите са в чантата на майка ѝ. Анна Ивановна успява незабелязано да ги изхвърли през прозореца и така спасява живота им. На следващия ден всички затворници са изпратени на запад.

Пътят е мъчителен. При обстрели и налети конвоите разстрелват ранените на място. В Белая Калитва, Ростовска област, полицията поема колоната и се отнася дори по-жестоко от германците. Хората са настанени в лагер, устроен в бивша птицеферма. Няма отопление, нормална храна, нито лечение. Веднъж на ден получават рядка чорба, спят върху слама. Младите и здрави жени са изпращани в Германия, болните – в отделни бараки, където са изгаряни живи.

Майката на Галина се разболява от дизентерия и попада в „смъртната зона“. Съседите я спасяват, като при проверките я покриват със слама и сядат отгоре, преструвайки се, че просто почиват. През пролетта на 1943 г. съветските войници освобождават лагера. Галина и майка ѝ се връщат в разрушения Сталинград. Градът лежи в руини, улиците са покрити с тела.

Тийнейджърите са включени в погребални екипи. Четири момичета, сред които и Галя, заедно с жена с увреждания изнасят телата от развалините и ги погребват извън града. Студът е свиреп, нямат ръкавици и топли обувки. Всяка къща първо се проверява от сапьори. Когато мини не са открити, момичетата товарят телата на каруца и ги карат към гробището. Съветските и германските войници се погребват отделно – нашите в бомбени фунии, германците в отделни ями. Тежката работа се върши мълчаливо, с ясно съзнание за необходимостта – нещо непосилно дори за възрастни, а за тях се превръща в част от ежедневието.

След боевете Галина Марказинова се включва в бригадите на Черкаското движение и помага за възстановяването на разрушения град. Работи по възстановяването на сградите на Главната поща, ЦУМ и други обекти. Баща ѝ се завръща у дома едва през 1945 г., след като достига до Кьонигсберг. Самата тя остава в родния си град и посвещава живота си на труда, получава три медала „За доблестен труд“.

И днес, въпреки възрастта и изпитанията, Галина Алексеевна не се предава. Характерът ѝ с право може да се нарече сталинградски – закален от война, болка и безпримерна устойчивост.

Статията е изготвена по материал на Александър Литвинов, публикуван в „Сталинградска истина“. Източник: дзен канал „Т-34“.