Смъртта му стана символ на варварството, упражнено над българската култура след 1944 г.

На 15 януари 1945 г. в Александровската болница в София умира Теодор Траянов – един от най-големите български поети, символисти и духовни аристократи на ХХ век. Смъртта му не е естествен край, а пряк резултат от жесток побой, нанесен му след ареста от комунистическата власт след 9 септември 1944 г. Името му остава завинаги сред най-трагичните жертви на следдеветосептемврийския терор.
По време на разпитите Траянов е пребиван зверски – до степен, че очните му ябълки се пръсват. В тежко, полусъзнателно състояние е откаран в Александровската болница, където след дни на мъчение умира. Съществуват свидетелства, че след побоя е бил и хвърлен от терасата на дома си. Каквато и да е точната последователност на събитията, едно е безспорно: смъртта му е пряка последица от насилието, упражнено над него от новата власт. Така завършва животът на поет, който никога не се прекланя пред силата и остава духовно независим до край.

Теодор Василев Траянов е роден на 30 януари 1882 г. в Пазарджик, в семейство на съдия и учителка, с корени от Македония. Образованието си получава в София и Виена, където завършва архитектура. Заедно с Пейо Яворов е родоначалник на българския символизъм и една от ключовите фигури на модерната българска литература. Още със стихотворението „Нов ден“ и по-късно с книгите „Regina mortua“, „Химни и балади“, „Пантеон“ и „Български балади“ Траянов очертава нова епоха в поезията – философска, богоборческа, жизнеутвърждаваща и надличностна.
Дългогодишен редактор на списание „Хиперион“, той е не само поет, но и активен културен деец, критик, преводач и дипломат. Превежда Шекспир, Шилер и Клайст, участва активно в литературния и театралния живот, а дългогодишният му престой във Виена го среща с най-големите имена на европейския модернизъм. Доброволец е в Балканските войни, носител на Златен кръст за храброст, член-учредител на Македонския научен институт.

По-малко известно, но показателно за мащаба му, е че Траянов е и изявен шахматист – първи председател на Българския шахматен съюз, играл наравно с Александър Алехин. Всичко в живота му говори за човек на духа, дисциплината и честта.
Именно такъв човек е смазан физически от режима, който не търпи свободни умове. В първите месеци след 9 септември 1944 г. комунистическата власт разправя без съд и присъда с интелектуалния елит на България. Сред тях е и Теодор Траянов – поетът на „Пантеона“, възпял избраниците на духа и победата над материята. Иронията е жестока: човекът, посветил живота си на победата на духа, е убит именно заради него.
Осемдесет години по-късно смъртта на Теодор Траянов остава символ на варварството, упражнено над българската култура след 1944 г. Но и на нещо друго – че духът може да бъде пребит, но не и унищожен. Поезията му продължава да говори там, където насилието е мълчало.
„Пейте за победи славни, пейте на език свещен, за герои стародавни, в бран — на ангелите равни, жива кръв до днешен ден!“