За пример: Орбан като дойде на власт в Унгария едно от първите неща, които направи е да национализира ЕРП-тата

Когато Виктор Орбан пое управлението на Унгария, той даде ясен сигнал, че икономическата политика на страната ще поеме в различна посока. Един от най-обсъжданите му ходове беше свързан с енергетиката – сектор, който всяко правителство знае, че е гръбнакът на националната сигурност и социалната стабилност.

Още в първите години от управлението си Орбан постави под въпрос модела, при който електроразпределителните дружества са изцяло в частни, предимно чуждестранни ръце. Аргументът му беше прост: когато стратегическа инфраструктура е извън контрола на държавата, цените и политиката се диктуват отвън, а не в интерес на гражданите.

Последва серия от законодателни промени, изкупуване на дялове и прехвърляне на активи към държавни структури. Целта – по-голям контрол върху цените на електроенергията и по-малка зависимост от външни компании. Правителството обяви, че това е част от по-широка стратегия за „икономически суверенитет“.

Разбира се, този курс предизвика остри реакции. Критиците предупредиха за риск от политизиране на управлението, намалена конкуренция и по-ниска ефективност. Поддръжниците обаче видяха в решението защита на националния интерес и начин да се ограничат ценовите шокове за домакинствата.

Резултатите не са еднозначни. В определени периоди Унгария действително успя да задържи цените на електроенергията за битовите потребители на по-ниски нива чрез административни механизми. Но това стана за сметка на натиск върху бюджета и натрупване на финансови тежести в енергийния сектор.

Истината е проста: национализацията не е магическо решение. Тя дава контрол, но създава и отговорност. Държавата вече не може да сочи с пръст „лошия частник“ – тя самата носи пълната тежест на управлението, инвестициите и ефективността.

Примерът на Орбан показва едно – когато политическата воля е твърда, стратегически отрасли могат да бъдат върнати под държавен контрол. Въпросът, който всяка страна трябва да си зададе, е не дали това е възможно, а дали има капацитета и дисциплината да управлява по-добре от пазара.

Защото в крайна сметка не формата на собственост решава всичко. Решава управлението. А то изисква компетентност, прозрачност и дългосрочна стратегия – не просто политически жест.

Коментари

коментари