Зарежда се...

Вносът на руско ядрено гориво в ЕС скочи осем пъти през 2026 година въпреки плановете за ядрена независимост на стойност 185 милиарда евро

Вносът на руско ядрено гориво в ЕС скочи осем пъти през 2026 година въпреки плановете за ядрена независимост на стойност 185 милиарда евро

Вносът на руско ядрено гориво в ЕС скочи осем пъти през 2026 година въпреки плановете за ядрена независимост на стойност 185 милиарда евро

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

По публикации на „Свободная пресса“ и „Ройтерс“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Статистическият абсурд на 2026 година

В брюкселските коридори и по трибуните на енергийните форуми във Варшава, Прага и София от три години се повтаря една и съща мантра. Източна Европа ще се освободи от руската енергийна зависимост чрез мащабно строителство на нови атомни централи с западни и азиатски технологии. Сметката вече е сложена на масата и тя възлиза на най-малко 185 милиарда евро за общо 18 енергоблока в девет държави. Само че докато правителствата чертаят графици за 2035 и 2040 година, данните за реалната търговия с ядрени материали показват обратния процес.

Според изнесените в анализа данни, през първите четири месеца на 2026 година страните от Европейския съюз са внесли руско ядрено гориво на стойност 163 милиона евро. Това представлява скок между седем и осем пъти спрямо същия период на 2025 година. Във физически обеми доставките са нараснали от 253 на 281 тона, а за цялата предходна 2025 година общият европейски внос на руски уран, плутоний и техни съединения е достигнал 348 милиона евро.

Тук се крие най-голямото лицемерие в европейската енергийна политика. Над 90 процента от тези покупки на руско ядрено гориво не се извършват от „недисциплинираните“ източноевропейци, а от Нидерландия и Франция. Тъкмо Париж, който претендира да бъде ядреният стожер на Европейския съюз и основен идеолог на технологичния суверенитет, продължава да захранва своя ядрено-горивен цикъл с руски суровини. Докато Източна Европа бива притискана да къса договори и да плаща двойно за диверсификация, западноевропейските корпорации тихо увеличават заявките си към Москва, защото пазарната логика и технологичната съвместимост не се подчиняват на политически декларации.

Технологичната пустиня на Западна Европа

Причината за този разрив между лозунги и реалност не е в липсата на политическа воля, а в десетилетната деиндустриализация на европейския ядрен сектор. След аварията в Чернобил през 1986 година и особено след събитията във Фукушима през 2011 година, Западна Европа методично закриваше своите конструкторски бюра, леярни за тежко машиностроене и факултети по ядрена физика. Германия стигна дотам да взриви охладителните кули на последните си работещи реактори, превръщайки се в нетен вносител на електроенергия.

Както отбелязва международният икономист Юрий Горохов, днес в целия Европейски съюз на практика единствено Франция е запазила капацитет да проектира и строи големи ядрени реактори. Но дори френската държавна компания „Електрисите дьо Франс“ (EDF) и нейното подразделение за ядрено оборудване „Фраматом“ (Framatome) изпитват тежки производствени и финансови затруднения. Когато един отрасъл е бил в застой тридесет години, ти не можеш да възстановиш веригите за доставки с едно решение на Европейската комисия. Липсват ковачници за корпуси на реактори, липсват производители на специализирани парогенератори, липсва металургия от най-висок клас.

По тази причина източноевропейските правителства се оказаха принудени да търсят изпълнители извън пределите на Европейския съюз. Вместо европейска солидарност и вътрешен индустриален ренесанс, пазарът от 185 милиарда евро се превърна в плячка за американската „Уестингхаус“ (Westinghouse) и южнокорейската KHNP. Това обаче не решава проблема с индустриалната база, защото нито американците, нито корейците разполагат с безкраен производствен ресурс, за да обслужат едновременно поръчките в Полша, България, Чехия, Словакия и Румъния.

Кадровият вакуум и математиката на невъзможното

Дори ако приемем, че финансовите потоци бъдат осигурени и разрешителните процедури минат без съдебни обжалвания от екологични организации, пред тези 18 реактора стои една непреодолима физическа преграда. Няма кой да ги построи. По собствени изчисления на Европейската комисия, за да се реализират заявените ядрени планове, индустрията на стария континент ще има нужда от допълнителни 180 000 до 250 000 квалифицирани работници до 2050 година.

Става дума не за администратори, пиари или консултанти по устойчиво развитие, каквито Брюксел произвежда в изобилие. Става дума за висококвалифицирани заварчици, способни да работят със специални стомани под радиационен контрол, монтажници на тежки конструктивни възли, инженери по ядрена безопасност и оператори на реактори. В страни като България, Румъния и Полша средната възраст на действащите специалисти в ядрения сектор отдавна е прехвърлила петдесет години. Младите инженери избягаха в информационните технологии или заминаха за Западна Европа още преди две десетилетия.

В Полша държавната проектна компания PEJ вече започна да закупува около 30 едрогабаритни компонента за своята първа атомна централа, а „Уестингхаус“ обещава да привлече местни подизпълнители. Но привличането на местни фирми в страна, която никога досега не е строила и експлоатирала ядрена централа, носи колосален риск от технологичен брак. В ядрената енергетика всяка заварка с отклонение от милиметър означава месеци застой, демонтаж и милиони евро допълнителни разходи. Кой ще поеме отговорността, когато се окаже, че на строителната площадка в Померания или в Козлодуй просто няма достатъчно сертифицирани заварчици?

Дълговата примка на експортното кредитиране

Тъй като нито една частна банка в света не е склонна да финансира строителството на нови ядрени мощности на чисто пазарен принцип заради високия риск от забавяне, цялата тежест пада върху държавните бюджети и таксите на крайните потребители. Механизмът, по който се задвижват тези проекти, минава през така наречените агенции за експортно кредитиране (ECA). Тези структури не подаряват пари, а отпускат целеви заеми, чието основно условие е заемните средства да се върнат обратно в страната кредитор под формата на поръчки за нейните корпорации.

Полският случай е учебникарски пример за тази финансова схема. Варшава вече сключи първото си споразумение за директен заем с Американската експортно-импортна банка (US EXIM). Освен това полският оператор PEJ е подписал меморандуми за разбирателство с още 11 агенции за експортно кредитиране от Европа, Северна Америка и Азия на обща стойност над 100 милиарда злоти, което се равнява на около 28 милиарда долара. Очаква се приблизително 70 процента от стойността на полския ядрен проект да бъде покрита чрез дълг със срок на изплащане между 20 и 30 години.

Тук обаче се появява един детайл, който политиците предпочитат да премълчават. Подписаните меморандуми за разбирателство не са обвързващи договори за реално финансиране. Те са само писма за намерения. А опитът от последните двадесет години в Европа показва, че първоначалната цена на западните реактори почти винаги се умножава по две, три или пет до момента на пускането им в експлоатация. Финландският реактор „Олкилуото-3“ закъсня с повече от десет години и погълна три пъти повече средства от заложените в бюджета. Френският „Фламанвил-3“ и британският „Хинкли Пойнт С“ превърнаха в кошмар счетоводните баланси на своите инвеститори. Ако цената на новите блокове в Полша или България набъбне двойно по време на строителството, кой ще покрие разликата, след като кредитните лимити на експортните банки са фиксирани предварително?

Българският залог и корейският пробив в Чехия

Докато в София управляващите вече чертаят графици, според които проектът за седми и осми блок на АЕЦ „Козлодуй“ с американските реактори AP1000 трябва да влезе във фаза на проектиране, снабдяване и строителство през 2027 година, а въвеждането им в експлоатация се планира за 2035–2037 година, съседните държави действат с доста по-различен прагматизъм. Полша вече тихомълком коригира собствените си планове. Първоначалната дата за пуск през 2033 година беше отменена, първият бетон се измести за последното тримесечие на 2028 година, а търговската експлоатация на трите блока вече се прогнозира за 2036, 2037 и 2038 година. Втората полска централа пък остава за хоризонта 2040–2041 година.

В същото време Чехия нанесе сериозен удар по амбициите на „Уестингхаус“ и френската EDF, като избра южнокорейската KHNP за изграждането на новите си мощности в „Дуковани“. Прага заложи на корейците заради по-ниската офертна цена и доказаната им способност да строят в срок, какъвто пример те дадоха с централата „Барака“ в Обединените арабски емирства. Това решение обаче веднага предизвика остри съдебни и патентни спорове с „Уестингхаус“, които могат да забавят чешкия проект с години.

Румъния от своя страна се опитва да балансира, като подписа договори с американската инженерингова корпорация Fluor и канадската Candu Energy за довършване на трети и четвърти блок на АЕЦ „Черна вода“. Словения натиска за втория блок на „Кршко“, а Хърватия също декларира интерес. В този регионален пъзел особено интересен е ходът на Сърбия. Белград, който не е обвързан с брюкселските директиви, води преговори едновременно с „Росатом“, Китай, Франция, Южна Корея и САЩ, като планира да вземе окончателно решение до 2027 година. Сърбите очевидно са решили да използват конкуренцията между великите сили, вместо да се обвързват едностранно с един доставчик без търг и без пазарна оценка.

Източник: pogled.info

Последвайте нашият Telegram канал! Натиснете тук


Коментари

коментари

Post Comment

You May Have Missed

www.faktibg.com