105 години от смъртта на Иван Вазов. Четири дни скръбна България се прощава със своя духовен водач

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

На 24 септември, събота, пренасят на ръце ковчега на народния поет от дома му в катедралния храм „Св. Неделя“. Зад ковчега вървят близките му, писатели, представители на властта. Всички искат да се простят с онзи, който по думите на една майка „ги е научи

На 22 септември 2026 г. е годишнината от смъртта на Иван Вазов. Сърцето му престава да бие преди 105 години в столичния му дом.

Четири дни продължава поклонението пред Народния поет, държавник и велик българин в църквата „Св. Неделя“.

Погребан е на 28 септември 1921 г. със 101 топовни салюта.

КРАЯТ НА ЕДИН ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН ПЪТ

Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. в дома си в София.

По време на обяд с близките си той внезапно се почувствал зле, оплакал се от задушаване и виене на свят. Въпреки усилията на семейството и повикания лекар, състоянието му бързо се влошава и той издъхва около 12:30 ч. Пост-мортем анализът и свидетелствата на лекарите посочват, че причината за смъртта е масивен инфаркт. Различни слухове са се разпространявали след смъртта му, но историческите източници, включително спомените на сестра му, потвърждават, че той е починал в своя дом, заобиколен от семейството си.

Ето какво четем в документалните записки на неговата родна сестра Въла Вазова – Фетваджиева, която ежедневно и неизменно се грижела за брат си в последните години от живота му и живеела в неговата къща:

„20 септември, вторник.

По всичко се виждаше – по приготовленията, по закуските, които носеше, – че бачо очаква госпожа Е. Тя не дойде. Бачо излезе към 11 часа. На обед дойде заедно с брат ни Бориса. Забелязах, че е малко нервиран….

Като си излезе Борис, подпрях бачо с две възглавници на канапето, тъй както беше полулегнал, завих го и му казах, че ще го събудя след половин час. Оплакваше ми се, че като спи денем повече, и нощем повече го задушава и не може да спи. След половин час отидох да го събудя. Той току-що станал. Каза ми: „Щях да се задуша“ – тъй лошо спал!

21 септември, сряда.

Сутринта излезе рано, даже не си пи чая. После е дошла и Е. /Евгения Марс/

Не зная кога е дошла, но момичето ми каза, че „господарят“ е взел едното шише ракия, топъл хляб и бил горе „с оная“. Момичето /прислужницата/ не и знаеше името. Бачо излезнал с нея и после – не зная, но се върнал с Бориса за обед.

Правеше ми впечатление, че бачо е нещо невесел, угрижен и отпаднал. Следобед взема само сладко – кафе не искаше, а после излезе.

Следобед отидох на гости у Мара. Беше Света Богородица /малка/, като се върнах, попитах: „Бачо тука ли е? “ Казаха ми, че си дошъл към шест часа и легнал облечен на кревата. Веднага отидох при него. Той се беше завил с халата си и спеше. Стори ми се много чудно, пръв път го виждах да лежи на кревата облечен. Извиках му: „Бачо, бачо, защо спиш? “ Попипах челото му, нямаше огън. Милвах му косата и исках да го разсъня. Повиках го да стане. Каза ми: „Много съм уморен, искам да поспя“. Казах му, че ще му донеса да пие чай. Когато се качих пак, за да му кажа, че чаят е готов, сега ще му го донеса, помоли ме да не му давам нищо и да го оставя спокоен да си почине – не бил спал две-три нощи, писал „Престолът“. Каза ми: „Дадох да се препише и сега ще си почина. „…

Аз мислех да остана още при бачо. Тоя сън не ми се харесваше. Но Събка не поиска да легне без мене и аз се принудих да сляза и да си легна с нея. Завих добре брата си да не изстине, запалих всички лампи в спалнята, в кабинета, та дано светлината да го разбуди. Часът беше 11 и половина през нощта….

22 септември, четвъртък.

Слязох снощи долу със СЪБКА, но не заспах до четири часа. През нощта нищо не се чуваше горе. Около шест часа се събуждам и припкам горе. Отивам при бачо, той в басмената си роба седи на кревата. Каза ми, че в 12 часа станал, съблякъл се и си легнал.

И после продължи: „Ами ти защо се грижиш толкова за мене? Не грижи се, не грижи се, сестро! “

Казах му, че има и сънна болест, като исках да внуша и нему, че сънят му не е хубав, та да вземе мерки. Тогава той ми посочи пръста си и каза: „Аз не се давам, не се давам! “ После ми поиска французкия вестник. Дадох му „Мир“, който беше при мене. Пак ми поиска „МАТЕН“ и аз му го дадох. Като почна да чете, излезнах си спокойна.

Към 10 часа отидох да го видя и да му кажа, че излизам с момичето на пазар, за да знае, че няма никого в къщи.

Към 11 часа момичето се върнало от пазар; той попитал тука ли съм и излезнал. Имаше половин час, откакто се бях прибрала, когато бачо се върна за обед…

Попита какво има за ядене; между другото казах, че имаме и зелен фасул. Сипа си малко… Поиска сода за виното. Събка я донесе отвън и когато бачо слагаше вилицата в устата си, хлъцна глава назад върху стола. Помислих, че се шегува, че му се не харесва яденето. Събка, която седеше насреща му, извика: „Вуйчо, какво направи? “ Той изви очи със студен, премрежен поглед, погледна нея, после мене.

Всичко това стана може би в по-малко от две-три секунди. Веднага взех главата му в ръцете си. Събка припна за доктор, а момичето носеше вода, с която го поливах и разтривах. Разтривах вратните му жили и го мокрех. Той говореше нещо, но аз не разбирах какво говори….

Когато дойде д-р Бочаров, най-малко след половин час, той ми каза, че трябва да сложим бачо на канапето, защото до това време аз все го придържах в себе си.

След като го сложихме на канапето, докторът каза да му дам старо вино или коняк. Мислех, че бачо няма ме чуе и исках сама да разтворя зъбите му, които бяха стиснати, но като видях, че не можех, извиках: „Моля ти се, бачо, отвори устата си, за да ти сипя коняк. “

Той разтвори устата си и аз чух как той глътна коняк през гърлото….

Прегледа го тогава д-р Бочаров и каза, че сърцето му е много слабо.

След десет минути гърдите му се покриха със сини петна.

ТАКА СВЪРШИ ТОЯ НАШ МНОГОЛЮБИМ И ПОЧИТАН БРАТ И ПОЕТ. “

Журналистът Тони Николов разказва какво се случва след това:

„Съобщават първо за неговата кончина на брат му Борис. Той, на път за братовия си дом, минава през Министерския съвет, който е срещу Вазовата къща (където днес е дирекцията на БДЖ).

Там е министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски заедно с още двама министри, които са сред първите, поклонили се пред тленните останки на народния поет.

Заварват на място цял консилиум от лекари – д-р Боров, д-р Бочаров и д-р Сарафов, които подписват лекарското заключение: смъртта на Иван Вазов е настъпила в 12,30 ч. по обяд.

Малко по-късно Министерският съвет е свикан на заседание. Взема се решение за отпечатването на специални некролози, които вечерта са разлепени из столицата, а в следващите дни – из цялата страна.

Министерствата на вътрешните работи и на народното просвещение разпращат окръжни телеграми из страната. В тях се съобщава за внезапната кончина на любимия народен поет и се уведомяват гражданите, че 28 септември 1921 г., който се пада в четвъртък, се обявява за всенароден траурен ден.

ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ КОЛЕНИЧИ ПРЕД СВОЯ ДУХОВЕН ВОДАЧ

Започват приготовленията за това патриархът на българската литература да бъде изпратен „по достойнство“, съперничещи само с честванията на неговия юбилей през есента на миналата година.

На другия ден тялото на Вазов е аутопсирано от управителя на болницата „Червен кръст“ д-р Каракашев, подпомогнат от проф. Парашкев Стоянов и докторите Даскалов и Греков.

Документът е обнародван и от него научаваме, че народният поет е бил в много добро за годините си общо състояние. Заключението на лекарите е, че Вазов е починал от аневризъм на аортата. Те констатират и нещо необичайно – има удебеляване на тилната кост на черепа, което би трябвало да означава, че поетът е страдал някога от слепота или е имал сериозни проблеми със зрението.

Тогава близките му си спомнят, че на 14 години Иван Вазов пада при препускане с кон и сериозно си наранява главата; мислели го дори за умрял. В продължение на година и половина той е живял в пълен мрак, както свидетелства сестра му Въла. След което измиват очите му със светена вода, зрението му се връща и той ненадейно проглежда.

След аутопсията тленните му останки са изложени за поклонение в неговия дом.

Първи пристига цар Борис III със свитата си, представители на Писателския съюз, както и чужди дипломати в София.

В края на работния ден към Вазовия дом се стича множество, което развълнувано иска да се прости с дядо Вазов.

Решено е погребението му да се извърши на държавни разноски.

Учениците и ученичките от столичните гимназии образуват шпалир по улиците с цветя в ръце.

Улиците са пълни с хора, които не крият сълзите си.

На опелото в храма държат слово проф. Михаил Арнаудов и министър Стоян Омарчевски.

Писателят Стоян Чилингиров свидетелства, че „Св. Неделя“ е била пълна с хора през всичките часове на деня. Основно българи, но и чужденци, млади и стари, майки с невръстни деца. Всички искат да се простят с онзи, който по думите на една майка „ги е научил да говорят български“. Всички те са израснали с творбите му.

В словото си проф. Михаил Арнаудов изтъква следното: с Вазов си отива не само един голям поет и гражданин, но и водачът ни по пътя на нашето културно възмогване. Като хармонична натура, Вазов успява да съчетае в своите гърди две души: тази на българина и тази на космополита. Българин от глава до нозе, българин във всеки нерв, той обича безумно своето отечество и пише със самата кръв на сърцето си, когато страда или ликува заедно със своя народ. Геният на самия ни език, блянът на миналото ни, обвито в някакво мистично сияние, земята, в която почиват дедите му – всичко привързва поета магически към страната между Черно море и Албания, малка за други, но голяма и най-скъпа за това чадо на Балкана.

Което, подчертава големият ни литературовед, не пречи на Вазов да надскочи ограничението, в което се спъват мнозина национални поети:

Има един способ да се примирят националното с наднационалното, свое с чуждо, близко с далечно и той лежи в мисията на поета като проповедник на хуманност, тоест братство и солидарност между хората в името на общите крайни цели. Изповядвайки евангелието на състрадание и любов, подканвайки народите към сговор и взаимно уважение, Вазов се приобщава – в домогванията си – към семейството на големите народни благодетели, на поетите-космополити.

Важни слова, които липсват в много от по-сетнешните интерпретации на Вазовото творчество.

След опелото и подир възгласа: „Во блаженном успении вечний покой подажд Господи усопшему рабу Твоему Иоанну и сотвори ему вечную памят“, всички – начело с цар Борис и митрополитите, коленичат. Сетне шествието тръгва и постепенно се разширява безкрайно: картонени плакарди с имената на творбите на Вазов и живи цветя са носени от ученици и ученички, следвани от юнкери, от студентките и студентите от Университета, от учещите в Художествената и Музикалната академии, от ученици с възглавнички, на които са изложени ордените на поета, от софийските свещеници, строени по двама; накратко, море от хора.

Вали проливен дъжд, но никой не му обръща внимание. Поради отворените чадъри и черните знамена на македонските, тракийските и добруджанските братства, сякаш огромна траурна маса изпровожда катафалката на народния поет.

На кръстовищата са издигнати пирамиди, в чиито кадилници дими тамян. Шествието спира за „малки молитви“ на „Витошка“ и „Алабин“, на „Раковски“ и площад „Славейков“, после пред дома на поета – и най-накрая – на площада пред Народното събрание.

Тротоарите преливат от хора. Оркестри свирят траурни маршове, камбаните на софийските църкви бият на упокой.

Когато шествието стига до вече подготвения гроб пред олтара на църквата „Света София“, краят му още се точи по улица „Витошка“.

В проливния дъжд, приютен под чадърите на събратята си, поетът Кирил Христов прочита подготвеното си слово. В него той изтъква: от десетилетия българският народ е свикнал да вижда и настояще, и минало през погледа на Вазов и с неговите думи. Затова, загубил Вазов, българският народ губи голяма част от способността си да вижда ясно, да чува точно, да изразява силно онова, което мисли и чувства.

Едва ли за някого другиго са били изречени такива думи. Особено от устатата на Кирил Христов.

След речта на Кирил Христов в гроба на Вазов е положен акт, художествено изработен на пергамент от художника проф. Ст. Баджов и херметично затворен в стъкленица от професора по физика в Софийския университет П. Пенчев.

В него е записано:

Тук се покоят останките на великия народен поет Иван Вазов, чието име образува цяла епоха в развоя на българската литература.

Той е роден в Сопот на 27 юни (ст. стил) 1850 г. и е починал на 22 септември 1921 г. в 12,30 ч. по обяд в София.

Следва списък на всичките му съчинения…

Прочитането на този акт е съпроводено от 101 топовни гърмежа. Грохотът им се слива с хора, възгласящ „Вечная памят“…

На западната страна на гроба са поставени широки пирамиди, върху които на червен фон се изписани в бяло стихове от „Люлека ми замириса“:

Не мрат песни вдъхновени,
Отклик на душа народна,
От любов и скръб излени.

––

О, родино, аз всичко тебе дадох,
Душа, сърце, любов, зари небесни,
От теб приети – върнах ти ги в песни.

Множеството се разотива мълчаливо и със сведени глави.

Дъждът продължава да вали, а камбаните да бият.

Цяла България наистина усеща, че със смъртта на Вазов си е отишла една епоха“.

* * *

В следващите дни грамадата пръст на гроба на Вазов продължава да е обсипана с увехнали китки и свежи букети. Тръгва инициатива за поставяне на паметник, който да увековечи спомена за него, но повечето идеи са отхвърлени като неприемливи.

Чак пред 1927 г. се осъществява идеята на големия скулптор проф. Иван Лазаров да се достави камък от Витоша в неговия „естествен вид“, без откъртвания, израз на любовта на народния поет към българската природа. Всички приемат от сърце идеята, но тя се оказва трудна за реализиране. Докато скулпторът не намира съмишленик в лицето на каменаря бай Стоян Петров от Владая, който изравя търсения камък от собственото си землище на „Шипето“.

Три чифта от шест бивола теглят огромния каменен къс. Появата на „Вазовото надгробие“ се превръща отново в събитие. Стотици софиянци го посрещат още в началото на Княжевското шосе, мнозина в шпалир по тротоарите чакат „камико на Вазов“ да стигне до „Св. София“. И забележете: в пълно мълчание, за да не подплашат яките биволи, които и без това едвам мъкнат тежката каменна маса.

След което проф. Иван Лазаров просто изсича името на поета и годините на рождението и смъртта му върху владайския камък. А художникът проф. Иван Пенков изработва по свой проект кандилото, което потомци на народния поет палят всяка вечер в знак на вечная памят.

Това се превръща в един от „ритуалите“ във Вазовия род, поддържан десетилетия от художничката Бинка Вазова и нейните сродници. Дори в най-трудните години на комунистическия режим, когато Вазов е заклеймяван като „певец на българската буржоазия“, кандилото на гроба му блещука вечер в знак на упование. Като символ на „утехата на един народ“.

Обществената и държавна почит към писателя е изразена с много заслужени награди:

1895 г. – Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги”;

1895 г. – Увенчан с уникална сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа”;

1896 г. – Награден е със златен медал за наука и изкуство;

1917 г. – Номиниран е от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов за Нобелова награда за литература;

21 октомври 1920 г. – Почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”;

1920 г. – Удостоен е с най-високото отличие на Царство България – Орденът „Св. равноапостоли Кирил и Методий” с лента и звезда, който орден дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. Вазов е първото и единствено гражданско лице носител на този орден. Общо седем са носителите на ордена с българско поданство (трима от тях короновани – царете Фердинанд I, Борис III и принц Кирил). Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Единственото изключение от това правило е направено на Вазов, след смъртта му, орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов” в София;

1920 г. – Награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски;

1920 г. – Носител на неприсъждано никога повече звание „Народен поет” с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III;

1920 г. – Обявен е за Почетен гражданин на София;

1920 г. – Почетен член на Българската академия на науките.

Коментари

коментари