Ястребино плаче и 83 години по-късно: шест деца, които никога не се прибраха у дома

20 декември 1943 г. Денят, в който Ястребино остана без шест детски гласа

Има дати, които не трябва да се превръщат просто в ред от учебника. Има дни, за които човек трудно намира думи, защото всяка дума изглежда прекалено малка пред онова, което се е случило.

Такъв е 20 декември 1943 година.

Зима. Село Ястребино.

Осемнадесет души са отведени и разстреляни без съд и присъда. Сред тях има шест деца.

Шест деца, които никога повече няма да се върнат у дома.

Най-малкият е Стойне. Само на 7 години.

Дете, от което днес дори не е останала снимка, която да погледнем. Няма лице, което да запомним от фотография. Останало е само името му и една възраст, която звучи непоносимо кратко: седем години.

До него е братчето му Иван. На 9.

Сестра им Надежда е на 12.

Димитринка е на 11.

А близначките Ценка и Цветанка са на 13.

Шест живота, които още не са били започнали истински.

Те е трябвало да порастват. Да ходят на училище. Да се карат за играчки. Да тичат по прашните улици през лятото и да се прибират премръзнали през зимата. Да се влюбват. Да създадат семейства. Да остареят.

Нищо от това не им е било позволено.

В един студен декемврийски ден възрастните са решили, че и децата могат да бъдат врагове.

И това е може би най-страшното в историята на Ястребино.

Не политиката. Не идеологиите. Не лозунгите, с които поколения наред хората ще спорят кой е бил прав и кой крив.

А фактът, че пред оръжията са стояли деца.

Стойне е бил на седем.

На тази възраст човек още вярва, че възрастните ще го пазят.

Иван е бил на девет.

На тази възраст светът още е огромен и пълен с чудеса.

Надежда е била на дванадесет.

Името ѝ днес звучи особено болезнено. Надежда, която не е получила време да има собствено бъдеще.

Димитринка, Ценка и Цветанка също никога не порастват.

В паметта на България те остават завинаги деца.

Може би най-тежкото наказание за една държава не е да загуби война, територия или богатство. Най-тежкото е да носи в историята си гробове на деца.

Ястребино е такъв гроб.

И когато минат десетилетия, когато свидетелите си отидат, когато снимките избледнеят и споровете за миналото отново започнат, остават имената:

Стойне, 7 години.

Иван, 9 години.

Надежда, 12 години.

Димитринка, 11 години.

Ценка и Цветанка, 13 години.

Шест имена.

Шест прекъснати детства.

Шест живота, които можеха да продължат още десетилетия.

Днес няма как да им върнем това, което им е било отнето.

Можем само да не ги забравяме.

Защото едно дете умира веднъж, когато животът му бъде отнет.

Но умира втори път, когато името му бъде забравено.