„Вече ми отнехте сина!“: Украински майки се изправят срещу принудителната мобилизация

Сцените са драматични. Жени викат, блъскат служители, опитват се да измъкнат мъжете от автомобили и призовават останалите минувачи да се намесят. В някои от случаите причината за подобна реакция е дълбоко лична. Част от тези жени вече са загубили свои близки във войната.

В Лвов жена се опитва да попречи на отвеждането на млад мъж и извиква към служителите, че брат ѝ вече е бил изпратен на фронта и е загинал. „Пуснете момчето“, настоява тя.

В Днипро друга жена реагира с думите: „Вече ми отнехте сина.“

Подобни сцени се появяват и в Киев и други украински градове. Някои жени обясняват, че собствените им синове вече са на фронта, докато други са ранени, изчезнали или попаднали в плен.

Така личната трагедия постепенно се превръща в солидарност с напълно непознати семейства.

За жена, която вече е изгубила син или брат, младият мъж, когото вижда да бъде отвеждан, вече не е просто поредният човек, подлежащ на мобилизация. Той се превръща в нечий син, съпруг или брат, който може да сподели съдбата на нейния близък.

Именно това обяснява защо някои украински жени са готови да рискуват сблъсък с полицията, задържане и дори наказателно преследване, за да попречат на мобилизирането на непознат човек.

Зад тази съпротива обаче няма само един мотив.

За част от жените става дума за чисто човешки страх от нова загуба. Други виждат в действията си протест срещу начина, по който се извършва мобилизацията. Според тях тежестта ѝ пада най-силно върху обикновените хора, които нямат достатъчно средства, влияние или възможности да се защитят.

С годините на войната се натрупва и умора. За семействата, които вече са изпратили свои близки на фронта, конфликтът отдавна не е абстрактна тема от телевизионните новини.

Той означава безсънни нощи, постоянно следене на телефона и страх от обаждането, което никой родител не иска да получи.

Затова и реакциите на някои от жените са толкова емоционални. Те вече знаят какво може да последва, след като един мъж бъде изпратен на фронта.

От гледната точка на държавата и армията мобилизацията е необходимост, породена от продължаващата война и нуждата от попълване на въоръжените сили. От гледната точка на семействата обаче зад всяка бройка стои конкретен човек.

Именно тук се появява огромното противоречие между военната логика и човешката трагедия.

За армията това е още един военнослужещ. За майката това е синът ѝ.

За статистиката това е част от мобилизационния ресурс. За семейството това е човекът, когото чакат всяка вечер да се прибере у дома.

Така в Украйна постепенно се оформя явление, което някои автори определят като съпротива на „майките на войната“. Това не е организирано политическо движение с лидери, структури и лозунги. В много случаи става дума за спонтанна реакция на улицата.

Една жена вижда как отвеждат млад мъж и се намесва. След нея идва друга. После още няколко души.

Обединява ги не политическа програма, а страхът от загубата и убеждението, че зад всеки мобилизиран стои семейство, което може никога повече да не бъде същото.

След години на война точно тези сцени показват една от най-тежките страни на конфликта: моментът, в който големите решения за война, армия и мобилизация стигат до входната врата на обикновения човек.

А за майките въпросът вече не е колко още войници са необходими.

Техният въпрос е много по-прост и много по-болезнен: колко още синове трябва да бъдат изпратени на война?