Абсурдистан: Държавата може да вземе рафинерията от руснаците, но „не може“ да вземе „Мариците“ от американците и златните мини от канадците

В България, знаете, всичко е въпрос на фин баланс, сложна държавна стратегия и най-вече – кой точно ти е неудобен тази седмица. Защото държавността ни е като шведска маса: взимаме само това, което ни изглежда подходящо за момента. А ако не изглежда подходящо – ами, то просто „няма как“.

И ето ти чудо: изведнъж държавата се оказа способна, смела, решителна и готова „да си вземе рафинерията от руснаците“. Браво! Дайте медал! Такъв подвиг няма от времето, когато някой е успял да запази тефтера си сух по време на морето в Лозенец.

Но изведнъж – щрак! – храбростта мистериозно свършва. Като Wi-Fi в панелка: на едно място го има, на друго – изчезва.
Защото ако някой попита:
„Ама, извинете, щом може рафинерия… може ли и да си вземем Мариците?“
Държавата веднага се гърчи като ученик, на когото са дали да реши задача от 5-и клас:

– Ааа, не може. Там е друго. Там е много друго. Това е… как да кажем… международно, стратегическо, геополитическо и изобщо – не за простосмъртни въпроси.

Същото е и със златните мини. В България с тия мини има една проста логика: чужденците копаят златото, а ние копаем нерви. И някак винаги се оказва, че държавата няма законов, морален, етичен, космически, астрологичен или кармичен начин да си ги вземе обратно.

Но с рафинерията – ах, там изведнъж законът се оказа направен от пластилин. Огъва се в посоката, в която духа политическият вятър, който обичайно е югозападен и духа силно преди избори.

Ако се замислим, логиката е брилянтна:

• От руснаците може да вземеш нещо – те са „удобно лоши“.
• От американците – не може, защото „така не правим“.
• От канадците – още по-малко, те са мили, усмихнати, носят кленов сироп и изглеждат като хора, на които не можеш да кажеш „дай обратно златото!“.

Изобщо, държавата е като учител, който наказва само едно дете в класа – не защото то е виновно, а защото другите имат родители, които не иска да ядоса.

Накратко: национализация в България има.
Но е като промоция в супермаркет – важи само за избрани стоки. И само ако не ядосаме грешните клиенти.

И така, докато едни копаят, други горят въглища, трети рафинират, а ние – както винаги – само наблюдаваме и философстваме:
„Значи може… ама не може.“

Класика. България в едно изречение.

Коментари

коментари