Ако не беше СССР: България можеше да загуби територии, да плати по-тежки репарации и да бъде окупирана
Когато се говори за септември 1944 г., обикновено спорът бързо се свежда до една дума: „окупация“. Много по-рядко се задава другият въпрос: какво щеше да последва, ако България беше попаднала не в съветската, а в британско-американската зона на влияние и именно Лондон и Вашингтон имаха решаващата дума за следвоенното уреждане?
Това е контрафактическа история и никой не може със сигурност да каже какво точно би станало. Документите от 1944–1946 г. обаче позволяват да видим какви позиции действително са заемали победителите и какви искания са били поставяни към България.
Към анализа на Велизар Енчев бих добавил именно този аспект. Добре е да се помни, че през есента на 1944 г. България не е разглеждана от западните съюзници като невинна държава, случайно попаднала във войната. Страната е била член на Тристранния пакт, предоставила е територията си на германските войски и е администрирала окупирани части от Гърция и Югославия. Фактът, че България не изпраща армия срещу СССР и запазва дипломатически отношения с Москва почти до края на войната, е важен, но не заличава съюза с Германия в очите на Лондон и Вашингтон.
Американските дипломатически документи го показват съвсем ясно. Още при обсъждането на условията за примирие съюзниците разглеждат възможността България да бъде окупирана, разоръжена и поставена под строг съюзнически контрол. В американски проект от 1944 г. изрично е записано, че при необходимост съюзническите сили могат да окупират цялата страна или части от нея, а България няма автоматично да получи статут на съвоюваща държава. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v03/d264
И действително такъв статут не е признат дори след като българската армия започва да воюва срещу Вермахта. На 25 октомври 1944 г. британското правителство публично заявява, че България не е призната от никоя от съюзническите държави за съвоюваща страна, макар български войски вече да се сражават с германците под съветско командване. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v03/d410
Тоест представата, че при британско-американско навлизане България просто щеше да смени германците със западните съюзници и почти веднага да продължи живота си като обикновена демокрация, е прекалено опростена. Военна окупация и съюзническа администрация са били напълно реална възможност.
Примирието от 28 октомври 1944 г. само по себе си показва колко ограничен е българският суверенитет след поражението. Създадена е Съюзна контролна комисия, България се задължава да предоставя войски за действия срещу Германия, да разоръжава германски части, да изпълнява икономически и транспортни изисквания на съюзниците и да съдейства за преследването на лица, обвинени във военни престъпления. https://avalon.law.yale.edu/wwii/bulgaria.asp
Спорът между СССР, Великобритания и САЩ не е дали България ще бъде контролирана. Спорът е кой ще има водещата роля в този контрол.
В Москва през октомври 1944 г. това става особено ясно. Британската и съветската страна договарят разпределение на влиянието на Балканите, а американските дипломатически доклади отбелязват договореното преобладаващо съветско влияние в България. Същевременно Вашингтон и Лондон настояват да имат реално участие в Съюзната контролна комисия. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v04/d928
Тук е и една от големите исторически иронии. СССР защитава собствените си геополитически интереси, но в редица конкретни следвоенни спорове тези интереси съвпадат с българските.
Най-опасният въпрос е териториалният.
Гърция настоява след войната българо-гръцката граница да бъде променена в нейна полза. Това не е мит и не е по-късна пропаганда. През 1946 г. Атина официално поставя пред Съвета на външните министри искания за „корекция“ на границата от съображения за сигурност. Гръцките предложения засягат райони по Беласица и Родопите. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1946v02/d290
Съветската делегация категорично се противопоставя на гръцките претенции. На Парижката мирна конференция съветският представител заявява, че приемането им би подкопало мира на Балканите. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1946v03/d148
В крайна сметка България запазва границите си от 1 януари 1941 г., включително Южна Добруджа, върната с Крайовската спогодба от 1940 г. Това е едно от най-важните постижения за българската страна при следвоенното уреждане.
Трябва обаче да бъдем точни. Няма достатъчно основания да се твърди, че Турция със сигурност е щяла да получи Южна Добруджа или че САЩ и Великобритания вече са били решили да разчленят България. Исторически документирани са сериозните гръцки териториални претенции и съветската съпротива срещу тях. Именно това е достатъчно красноречиво и няма нужда историята да бъде украсявана.
Икономическият въпрос също е тежък. Мирният договор от 1947 г. определя българските репарации на 70 милиона долара по тогавашна стойност, от които 45 милиона за Гърция и 25 милиона за Югославия, платими в продължение на осем години чрез промишлена и селскостопанска продукция. В самия договор изрично се отбелязва участието на България във войната срещу Германия като основание компенсациите да не покриват изцяло претендираните щети. https://avalon.law.yale.edu/20th_century/usmu012.asp
Следователно и тук въпросът „какво би станало без участието на България срещу Германия и без съветската дипломатическа подкрепа?“ е напълно основателен. Репарациите можеха да бъдат по-тежки, а гръцките териториални искания да получат по-голяма подкрепа. Не можем да знаем с колко и докъде, но можем да кажем, че опасността е била реална.
Щеше ли да има съд над представители на стария режим, ако България беше окупирана от Великобритания и САЩ?
Почти сигурно да.
Още проектите за примирие изискват България да съдейства за издирването и съденето на лица, обвинени във военни престъпления, както и да разпусне организации от фашистки и прохитлеристки тип. https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1944v03/d364
Следователно тезата, че без 9 септември изобщо нямаше да има съдебно преследване на министри, военни, полицейски ръководители и представители на администрацията от военния период, трудно издържа исторически.
Разликата вероятно би била във формата, мащаба и присъдите. Западноевропейският опит показва едновременно две неща: непосредствено след войната се провежда денацификация и се налагат тежки наказания, но с началото на Студената война политиката постепенно става по-прагматична и част от кадрите на старите режими са върнати в администрацията, икономиката и силовите структури.
Затова алтернативата пред България през 1944 г. не е била толкова проста, колкото понякога се представя: от едната страна „съветска окупация“, а от другата свобода, демокрация и никакви последици от войната.
При западна окупационна зона България отново щеше да бъде победена държава, под чужд военен контрол, с ограничен суверенитет, разоръжена армия, репарации, съдебно преследване на представители на военновременния режим и силен натиск по въпроса за границите.
Разликата щеше да бъде в това кой упражнява този контрол и какъв политически модел ще бъде изграден след него.
Историята не позволява със сигурност да кажем как би изглеждала България десет или двадесет години по-късно. Можем обаче да кажем нещо много по-конкретно: през 1944–1946 г. съдбата на страната се решава между великите сили, а запазването на следвоенните български граници, включително Южна Добруджа и отказът от гръцките териториални претенции, съвпада в значителна степен със съветската позиция.
Това също е част от историята.
И когато спорим за 9 септември, е добре да помним не само какво действително се случи, а и какви други напълно реални варианти са лежали върху масата на победителите.
Post Comment