Актрисата, която се влюбваше много, и то все в млади мъже

Преди да се роди, тя вече е носела чужда история в името си. Баща й, писателят Михаил Кремен — близък приятел на Пейо Яворов и автор на „Романът на Яворов“ — кръщава малката си дъщеря Лора в знак на приятелство и памет към поета, чиято съпруга носи същото име. Така Лора Михайлова Кремен влиза в живота с готова легенда зад гърба си, преди да е успяла да изгради собствена.
Родена е на 12 май 1936 г. в София. От малка свири на пиано — майка й е пианистка и посоката изглежда предначертана. Но съдбата, поне в случая, действа чрез случайността. Малката Лора попада в Младежкия театър по време на репетиция — не е дошла специално, не е търсила знак — и усеща нещо, за което пианото не е давало предупреждение. Мелпомена е по-силна от нотите.
Завършва ВИТИЗ при проф. Стефан Сърчаджиев през 1960 г. и започва работа в Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе. Минава през Драматичен театър — Пловдив и Естрадата на Народната армия в София, преди да стигне до НДТ „Сълза и смях“ — сцената, с която свързва най-трайно и най-ярко името си. Там играе ролите, за които е родена: Монахова във „Варвари“ на Горки, Маргарита Готие в „Дамата с камелиите“ на Дюма-син, Лариса в „Без зестра“ на Островски, Наталия Петровна в „Месец на село“ на Тургенев. Жени с дълбочина, с драма, с онова специфично съчетание от уязвимост и сила, в което великите актриси се разпознават и в което Лора Кремен е намерила своя дом.
В киното оставя следа в култовите „Хан Аспарух“, „Звезди в косите, сълзи в очите“ и „Процесът“. На телевизионния екран е запомнена с участия, за които хората над определена възраст се сещат веднага, щом чуят името й. Носител е на национални награди и държавни отличия.

Личният й живот тече успоредно с театралния — с онази бурност, характерна за хора, живеещи изцяло с чувствата си. Приятелката й, авторката Кева Апостолова, която по-сетне написва книга за нея, казва директно и без излишни украси: „Лора се влюбваше много, и то все в млади мъже.“ Изречение, което в устата на биограф звучи като комплимент и като диагноза едновременно. Душата й, пише Апостолова, цял живот е търсила и откривала любовта — и е убедена, че такава душа не може просто да умре. Актрисата има дъщеря.
След промените от 1989 г. Лора Кремен заминава за Франция. Живее в Париж от 1990 до 2000 г., където прави рецитали по Елисавета Багряна и Жак Превер заедно с арфистката проф. Сузана Клинчарова — програма, в която двете й любови, България и Франция, намират естествен общ език. Парижкият въздух обаче не й понася буквално — и тя се премества в Сен Рафаел, малкото курортно градче близо до Кан на Лазурния бряг. Там с помощта на местното кметство основава театрална трупа от аматьори, поставя представления и става популярна в града. Последната й постановка е „Шербургските чадъри“. Никога не прекъсва връзката с България, следи всичко, което се случва у нас, приема гости от родината.

Умира на 1 март 2012 г. в Сен Рафаел. По ирония на обстоятелствата е имала планове следващия месец да се върне в България — заради архива на баща си и с намерение да издаде книга. Смъртта не й дава да довърши тази последна задача.
Година по-късно, на 25 септември 2013 г., в Театър „Сълза и смях“ — сцената, на която е блестяла — е представена книгата „Лора Кремен“, съставена от Кева Апостолова от спомени, критики и интервюта. Дъщерята на писателя, кръстена на Яворовата Лора, е получила накрая собствена книга. Късно, но заслужено.