Атанас Далчев: Човек е най-самотен в успеха си
Атанас Далчев е роден на 12 юни 1904 г. в Солун в семейството на юриста Христо Далчев, от Кукуш, и Виктория Дишмова, от Прилеп. През 1908 г. семейството се премества в Цариград, където Далчев учи в местното българско училище. След началото на Балканската война обаче се връщат в Солун.
През 1913 г. бащата Христо Далчев се изтегля с българските войски в България, а майка му заминава за Дедеагач. След няколко месеца семейството се събира и когато през 1914 г. къщата им в Солун изгаря при пожар, те се установяват в София.
Атанас Далчев започва да учи в Първа мъжка гимназия. През 1921 г. прави първи стъпки в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“.
След като завършва гимназия е приет в Софийския университет, специалност „Философия“. Докато е студент публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във „Вестник на жената“ и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в символистичното списание „Хиперион“.
Заедно с Димитър Пантелеев и Георги Караиванов издава поетическия сборник „Мост“. През следващите години сътрудничи на „Хиперион“, „Демократически преглед“ и в. „Изток“.
Първият самостоятелен сборник „Прозорец“ излиза през 1926 г.
През 1927 г. Далчев успешно завършва педагогика и философия в Софийския университет.
Успоредно с лириката си публикува и критически статии, в които отхвърля естетиката и поетиката на българския символизъм и защитава нуждата от нов тип реализъм.
През 1928 г. публикува „Стихотворения“. Заедно с брат си, скулпторът Любомир Далчев, заминава за Рим, където слуша лекции по история на изкуството, учи италиански език, обикаля страната. Следват пътувания до Франция, кадетои слуша лекции в Парижкия университет, и до Лондон. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му „Париж“.
Към родината
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.
След завръщането си в България работи като училищен инспектор и учител по български език.
През 1939 г. се жени за Анастасия Атанасова и на следващата година се ражда първото им дете, Мария. През 1941 г. е назначен за директор на Първа прогимназия „Христо Ботев“. През 1943 г. се ражда синът му Христо и Далчев издава новата си книга „Ангелът на Шартър“. През 1945 г. се ражда третото му дете, Виктория, а през 1950 г. – четвъртото, Райна. Далчев работи като преводач, за да може да се справя с разходите за семейството си. Няма работа на договор.
Превежда класически книги – „Бунтът на масите“ на Хосе Ортега и Гасет, „Братовчедката Бет“ на Оноре дьо Балзак, „Басни“ от Жан дьо Лафонтен, „Червено и черно“ на Стендал, разкази на Антон Чехов, съвременни испански поети, лирика на Фридрих Хьолдерлин.
Атанас Далчев (в средата) заедно с поета и преводача Александър Муратов (вляво) и Радой Ралин.
През 1952 г. Радой Ралин му отстъпва мястото си на редактор в списание „Пламъче“. Назначен е официално за негов редактор през октомври 1953 г., но продължава да превежда.
През 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува сборника „Стихотворения“, включващ „Ангелът на Шартър“ и нови творби.
През 1974 г. чества 70-годишен юбилей и е удостоен със званието Народен деятел на изкуството и културата и с орден „Народна република България“ – III степен.
Атанас Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.
Творби на Далчев са преведени на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски.
Той е единственият български поет удостоен с Хердеровата награда за литература през 1972 г.
На 17 януари 1978 г. България губи един от най-известните и влиятелни свои поети.
„Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.“
„Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна. “
„Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.“
„Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.“
„Обичам изкуството, което завоюва действителността, а не бяга от нея, което претопява нещата и явленията и извлича от тях като от руда стройния свят на образите“.
„Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.“
„Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.“
„Поезията се ражда не когато ние искаме, а когато тя поиска. Тя прилича много пъти на забравена дума, която ни идва на устните само след като сме престанали да я търсим.“
„Искаш ли да не завиждаш, създавай сам. Бездействието поддържа завистта.“
„Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.“
„Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.“
Материалът Атанас Далчев: Човек е най-самотен в успеха си е публикуван за пръв път на Животът е любов.
Post Comment