„Атентатът“ срещу Тодор Живков във Враца: младежът, който хвана Първия за ръката и плати с почти 10 години затвор

На 1 юни 1980 г. Тодор Живков пристига във Враца за традиционните тържества в памет на Христо Ботев и неговата чета. Градът е изпълнен с хора, милицията е по улиците, а охраната на първия партиен и държавен ръководител е в повишена готовност. Никой не подозира, че след броени минути една кратка сцена ще се превърне в една от най-обсъжданите загадки от последните години на комунистическия режим.

Докато Живков слиза от автомобила си и се насочва към официалните посрещачи, от множеството изскача млад мъж. Той се втурва към Първия, протяга ръка и успява да го хване. Настъпва суматоха, охранителите се нахвърлят върху непознатия, а Живков се озовава на асфалта. След секунди младежът е натикан в автомобил и откаран за разпит.

В следващите часове из България плъзва мълвата, че срещу диктатора е извършен атентат. Едни говорят за пистолет, други за нож, трети твърдят, че е стреляно с пушка. Официалните медии обаче не съобщават нищо за инцидента. На следващия ден вестниците публикуват обичайните отчети за посещението на Живков и словото му пред митинга заря, но премълчават най-необикновения момент от визитата.

Истината се оказва далеч по-различна от сензационните слухове. Задържаният е 20-годишният Цветан Килограмски от Кнежа. По собствените му думи той не носел оръжие и не възнамерявал да убива Живков. Искал да му връчи молба заради проблемите на болния си баща, чиито жалби до различни институции не давали резултат. Но в държава, в която един човек олицетворява върховната власт, опитът да стигнеш до него по този начин можел да промени целия ти живот.

България, в която един човек стои над всички

През 1980 г. Тодор Живков е начело на Българската комунистическа партия от повече от две десетилетия, а от 1971 г. е и председател на Държавния съвет. Публичният образ на ръководителя е внимателно режисиран. Посещенията му в страната са организирани по строг протокол, а срещите с граждани трябва да изглеждат като естествено изразено народно уважение.

В действителност подобни визити се подготвят дни предварително. Местните партийни и държавни ръководители организират посрещането, милицията контролира движението, а служителите на Управлението за безопасност и охрана – УБО – следят за сигурността на най-висшите представители на властта. Сградите по маршрутите понякога се проверяват и обезопасяват, а цивилни служители наблюдават тълпата.

Във Враца Живков традиционно пристига за Ботевите тържества. На 1 юни градът се превръща в център на официалните чествания, които продължават и на следващия ден с поклонението на връх Околчица. Присъствието на държавния ръководител е голямо събитие, а посрещането му е организирано така, че да демонстрира преданост към режима.

Точно в тази строго контролирана обстановка се случва нещо, което охраната очевидно не успява да предотврати. Цветан Килограмски преодолява загражденията и стига до Живков, преди служителите да го спрат. За няколко секунди сцената разрушава внимателно изградения образ на неприкосновеността на Първия.

Молбата, която не стигнала до адресата

Цветан Килограмски е от Кнежа и работи във филиал на „Геоложки проучвания“. Според разказите му семейството преживява труден период заради здравословните проблеми на баща му. Болният мъж има затруднения с трудоустрояването и работата, а жалбите, които близките изпращат до различни инстанции, не решават проблема.

В тогавашната система гражданите могат да подават жалби до общински и окръжни учреждения, до министерства, до Народното събрание, до Централния комитет на БКП и дори лично до Живков. На хартия съществуват множество възможности за оплакване. На практика обаче човек често се сблъсква с формални отговори, препращане от една институция към друга и дълго чакане без реално решение.

Килограмски по-късно разказва, че семейството му неведнъж се е опитвало да получи помощ. Той решава, че щом Живков ще бъде във Враца за Ботевите тържества, ще отиде лично и ще му връчи написаната молба. В неговия разказ това е отчаян опит да привлече вниманието на човека, от когото според представите на времето зависи всичко.

На 1 юни младият мъж се озовава сред множеството, което очаква кортежа. Когато автомобилът на Живков спира и той слиза, Килограмски вижда възможност да стигне до него. Прескача ограничението и се втурва към ръководителя, като държи в ръката си лист или плик.

Тук започват различията в свидетелските разкази. Според някои очевидци младежът хваща Живков за ръката, а според други посяга към него, докато се опитва да му подаде документа. Живков пада на земята. Не е напълно ясно дали е загубил равновесие от изненадата, дали охранителите са го избутали в суматохата, или сам е реагирал инстинктивно на внезапното приближаване.

Сигурно е, че охраната се нахвърля върху Килограмски и го отвежда. Според свидетелства на присъствали журналисти служителите го удрят още при задържането. Живков се изправя и продължава официалната програма, но сцената вече е оставила следа у хората, които са я видели.

Фотографиите, които властта не искала да виждат бял свят

Сред присъстващите е и фотографът на БТА Димитър Викторов, който успява да заснеме случилото се. Кадрите показват Живков на земята и охранителите, които отвеждат младежа. Те се превръщат в едно от най-важните визуални свидетелства за инцидента.

Веднага след случката фотографиите и фотолентите на журналистите са иззети. Властите не желаят изображенията да се разпространяват, защото биха показали нещо неудобно за режима: първият човек в държавата е бил достигнат от непознат гражданин пред очите на собствената му охрана.

Някои журналисти разказват, че служители на УБО ги потърсили лично, за да приберат заснетите материали. Други били принудени да предадат лентите или да ги проявят под наблюдение. За инцидента не се появява нито дума в официалните съобщения, а вестниците отразяват само предварително планираните прояви.

Така мълчанието на медиите се превръща в гориво за слуховете. Когато държавата не обяснява какво се е случило, хората започват да запълват празнината с предположения. Във Враца се говори, че нападателят бил въоръжен с пистолет, че носел нож или че се опитал да намушка Живков. Появяват се и версии за стрелба. Нито една от тези истории не е надеждно потвърдена.

Според разкази на очевидци у Килограмски е намерено джобно ножче, но това не доказва, че е възнамерявал да го използва срещу Живков. Самият той отрича да е бил въоръжен с пистолет или нож и твърди, че целта му била единствено да връчи молбата.

Провалът на охраната и удобният виновник

Инцидентът поставя УБО в неудобно положение. Службата трябва да гарантира безопасността на най-висшите ръководители на държавата, а във Враца един млад мъж успява да се доближи до Живков и да го събори пред погледите на десетки хора.

Според журналистически свидетелства автомобилът на охраната, който следва колата на Живков, се забавя при завоя и служителите не успяват да реагират навреме. Това е особено чувствителен детайл, защото предполага не просто непредвидено поведение на гражданин, а пропуск в организацията на сигурността.

След задържането Килограмски е разпитван дали участва в заговор и дали някой го е изпратил да нападне Живков. По-късно той разказва, че следователите сравнително бързо разбрали, че няма данни за организирано покушение. Подобно обвинение не е включено в присъдата му.

Въпреки това случаят не приключва с освобождаването му. Килограмски е осъден на пет години затвор за хулиганска проява и обида на висш държавен ръководител. По време на престоя му зад решетките получава и допълнително наказание по вътрешно затворническо дело. Така общото време, което прекарва в Старозагорския затвор, достига близо десет години.

Точната продължителност на престоя му се посочва различно в публикациите – срещат се сведения за осем години и девет месеца, както и за около девет години и половина. Общото между разказите е, че Килограмски е освободен едва след падането на Живков от власт през ноември 1989 г.

Тежкото наказание изглежда несъразмерно на описаното от самия него действие. Дори да се приеме, че е постъпил необмислено, опитът да връчи молба не е равнозначен на доказан опит за убийство. По-късно самият Живков също коментира случая с думите, че момчето от Кнежа е било набедено и че хората от охраната са се престарали, опитвайки се да прикрият собствените си пропуски.

Защо Живков повече не се върнал във Враца?

Една от най-разпространените версии за последствията от случката гласи, че след 1 юни 1980 г. Живков повече не стъпва във Враца. Няколко публикации, посветени на инцидента, потвърждават именно това: до падането му от власт през ноември 1989 г. той не посещава отново града.

Твърдението е особено интересно, защото Враца е свързана с едно от най-важните събития в официалния държавен календар – честванията на Христо Ботев и неговата чета. Живков обикновено присъства на тези прояви или на митинга заря на 1 юни, или на поклонението на връх Околчица на следващия ден. След инцидента обаче традиционното му присъствие във Враца прекъсва.

Дали причината е страх от нов подобен инцидент, недоволство от местните структури или просто решение на охраната да промени маршрута и организацията на посещенията, не може да се установи категорично само по наличните свидетелства. Няма основание да се твърди със сигурност, че Живков е изпитвал лична омраза към града или че е забранил посещенията си именно като наказание за врачани.

Самата случка обаче е достатъчна, за да обясни защо след нея всяко посещение би било възприемано като специален риск. За човек, чиито публични появи са режисирани до най-малкия детайл, подобно унижение пред тълпа не е просто неудобство. То е демонстрация, че дори най-строгата охрана може да се провали.

След 10 ноември: от „атентатор“ до човек, търсещ справедливост

След освобождаването си Цветан Килограмски не се превръща в политически лидер, нито успява да получи лична среща с Живков. В първите месеци след промените историята му се разказва на митинги и в интервюта. През 1990 г. той се появява в предаването „Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян и публично разказва своята версия за случилото се.

В един от най-цитираните епизоди Килограмски говори на митинг в Мездра и заявява, че съжалява, задето не е успял да ликвидира Живков. По-късно обаче пред журналиста Кирил Андровски признава, че не е бил искрен с тази реплика: хората искали да чуят подобни думи в атмосферата на еуфория и гняв срещу бившия ръководител, а той се съобразил с настроението на множеството.

Това противоречие показва колко лесно една лична история може да бъде превърната в политически символ. През 1980 г. Килограмски е представен пред властта като опасен нападател. След 1989 г. част от противниците на стария режим го възприемат като човек, осмелил се да посегне към диктатора. Самият той обаче настоява, че е искал да бъде чут, а не да извърши убийство.

По-късно Килограмски получава обезщетение за преживяното в затвора. Според публикации сумата е 15 000 лева, които той дарява на сиропиталище край Кнежа. Не търси трайна публичност и рядко говори за случилото се. В интервюта години по-късно предпочита да остави миналото зад гърба си.

Един инцидент, две версии и почти десет изгубени години

Историята от Враца не е класически атентат в смисъла на организиран опит за убийство. Няма надеждни доказателства, че Цветан Килограмски е носел оръжие или че е участвал в заговор. Има обаче реален инцидент: младеж преодолява охраната, стига до Живков, хваща го за ръката и го събаря на земята. За това действие той плаща с почти десет години от живота си.

В продължение на години случаят е обвит в мълчание, а иззетите фотографии и липсата на официална информация дават простор на най-различни легенди. След 1989 г. се появяват свидетелства на журналисти и очевидци, които постепенно възстановяват случилото се. Някои детайли остават спорни, но основната картина е ясна: охраната се проваля, Живков пада, а задържаният младеж е наказан изключително тежко.

Дали Живков действително не се е върнал във Враца до края на управлението си, както твърдят няколко публикации, е любопитен, но по-слабо документиран детайл от историята. Много по-ясно е друго: на 1 юни 1980 г. във Враца се случва нещо, което властта не може да си позволи да признае публично. Един обикновен гражданин успява за секунди да пробие защитата на най-влиятелния човек в страната – и след това самият той се превръща в жертва на система, в която подобно унижение не бива да остава без наказание.