Българската следа в едно от най-големите престъпления на Сталин

През 1943 г., когато германските войски окупират района на украинския град Виница, те попадат на една от най-зловещите находки на Втората световна война – масови гробове с хиляди убити хора. За да не останат откритията само германско твърдение, е свикана международна комисия с представители от единадесет държави. Сред тях са не само страни от Тристранния пакт, но и представители на държави като Швеция, Франция, Италия и Хърватия.
България изпраща четирима души – съдебния лекар д-р Михайлов и трима представители на Българската православна църква: архимандрит Павел (Диков), архимандрит Стефан (по-късно Скопски епископ) и архимандрит Николай, бъдещ Макариополски епископ.
Това, което виждат във Виница, трудно може да бъде забравено.
От масовите гробове са извадени около 10 000 тела. Всички са били разстреляни с куршум в тила – характерният почерк на екзекуциите на НКВД през годините на Големия сталински терор. Жертвите са били съблечени голи преди убийството. Сред тях са установени и 149 жени.
След съдебномедицинските изследвания германският професор д-р Герхард Шрьодер заключава, че убийствата са извършени през 1937–1938 г. – именно в разгара на сталинските чистки.
След края на войната обаче истината става неудобна.
В продължение на десетилетия Съветският съюз категорично отрича да носи вина за масовите убийства във Виница и ги определя като германска пропаганда. Едва след разпадането на СССР, в началото на 90-те години, съветските архиви са частично разсекретени и документите на НКВД потвърждават, че екзекуциите действително са извършени от съветските тайни служби.
За българските участници в международната комисия обаче това признание идва твърде късно.
След 9 септември 1944 г., когато комунистите вземат властта в България, самото им участие в комисията е превърнато в обвинение. Причината е проста – те са удостоверили факти, които новата власт вече не желае да бъдат признавани.
Архимандрит Николай преживява най-тежката съдба. Преди да бъде изправен пред Народния съд, изчезва за седем месеца, през които е подложен на тежки разпити и изтезания. По дело на Трети върховен състав на Народния съд получава присъда от пет години строг тъмничен затвор, конфискация на имуществото и лишаване от граждански права. По-късно е освободен предсрочно след застъпничеството на Българския екзарх Стефан.
Архимандрит Стефан, тогава главен редактор на „Църковен вестник“, също застава пред Народния съд. Осъден е на три години строг тъмничен затвор.
Архимандрит Павел (Диков), началник на Културно-просветния отдел при Светия синод, също е подсъдим заедно с останалите духовници и получава присъда, която оставя тежък отпечатък както върху живота му, така и върху църковното му служение.
Не по-малко тежка е съдбата и на съдебния лекар д-р Михайлов. След процеса му е забранено да упражнява професията си, а семейството му е изселено – типично наказание за онези години, насочено не само срещу обвиняемия, но и срещу неговите близки.
Парадоксът е очевиден. През 1943 г. четиримата българи свидетелстват за онова, което са видели със собствените си очи. След политическата промяна през 1944 г. именно това свидетелство се превръща в основание да бъдат осъдени. Истината вече не се определя от фактите, а от политическата конюнктура.

Днес във Виница има мемориал на жертвите на тоталитаризма, издигнат на мястото на масовите гробове. Той напомня за хилядите убити по време на Големия терор и за десетилетията, през които престъплението е било отричано.
А историята на четиримата българи остава като едно от най-малко познатите свидетелства за това как понякога човек може да бъде наказан не защото е излъгал, а защото е казал истината твърде рано.