Бедното момиче от Банско, което стана герой на труда и седеше до Брежнев на конгрес на БКП

През 1971 г., на Десетия конгрес на Българската комунистическа партия, една обикновена жена от Пиринския край се оказва на място, за което малцина могат да мечтаят. Сара Смедарчина седи до съветския лидер Леонид Брежнев. Някога бедното момиче, което трябвало да върне книгата от училищната библиотека, защото вкъщи имало по-важна работа, вече е сред най-известните трудови герои на социалистическа България. Историята й е от онези необичайни човешки съдби, в които личната упоритост, тежкият труд и признанието на една цяла епоха се преплитат по особен начин.

Сара е родена през 1918 г. и израства в голямо и бедно семейство в Банско. Седем деца живеят в една стая, а оцеляването изисква усилията на всички. В дома няма място за излишества, нито за дълго безгрижно детство. През зимата жените предат вълна, плетат и тъкат, за да има семейството дрехи. Трудът е част от ежедневието още от най-ранна възраст, а образованието не е поставено на първо място.

Въпреки това Сара е будно и любознателно дете. Един от учителите й забелязва способностите й и започва да я насърчава. Дава й стихотворения за празника на Кирил и Методий, кара я да рецитира пред родители и ученици и вижда в нея момиче, което може да постигне повече. Преди коледната ваканция й предлага да вземе книга от училищната библиотека. Избира „Под игото“ – възможност Сара да се потопи в свят, различен от този на бедния семеен дом.

Майка й обаче има други планове. Когато разбира, че дъщеря й е взела книга, нарежда да я върне и да се залови с преденето. „Теб това ли ще те храни, книгата?“ – пита я тя. В семейството всяка минута е необходима за работа, а четенето изглежда като занимание, което не носи никаква полза. Сара се разплаква, връща книгата и пред учителя казва, че я е прочела, макар да не е успяла. По-късно ще си спомня този епизод с огорчение. Не защото не е станала читателка, а защото още като дете е усетила как бедността може да лиши човека от нещо, което му е необходимо, за да развие способностите си.

Животът й не предлага лесен път. Сара отрано свиква с тежката работа и постепенно се превръща в жена, за която постоянството и издръжливостта са не просто качества, а начин на съществуване. Името й се свързва най-вече с тютюнопроизводството – поминък, който изисква огромни усилия и почти непрекъснато присъствие на полето. Тя става ръководител на звено в тютюнопроизводствената бригада на АПК „Иван Козарев“ в Банско.

Работата е изключително тежка. По време на тютюневата кампания беритбата продължава около три месеца, а работният ден нерядко достига 15–16 часа. Жените са на нивите от ранни зори до късно вечер, изложени на слънцето, жегата и лошото време. Почивката е кратка, а умората – неизбежна. Сара познава тази действителност до последната подробност. Не украсява труда и не се опитва да го представи като нещо леко. Дори признава, че тютюнът е „дим и отрова“, но въпреки това вярва, че работата трябва да бъде свършена добре.

Тя не е от ръководителите, които стоят встрани и само дават нареждания. Работи заедно с останалите жени, не пести силите си и очаква от себе си същото, което изисква от тях. В нейното разбиране авторитетът не идва от длъжността, а от личния пример. Именно тази упоритост и отдаденост я превръщат в разпознаваема фигура в тютюнопроизводството. Сара не се стреми да изглежда необикновена. За нея е важно да има резултат и да знае, че е оставила след себе си нещо създадено с много труд.

Постепенно името й излиза извън пределите на Банско. Тя се превръща в една от емблематичните представителки на трудовите хора през социалистическата епоха и получава най-високото държавно отличие – званието „Герой на социалистическия труд“. Признанието я поставя сред лицата, с които тогавашната власт иска да покаже значението на земеделския труд и ролята на жената в него. Но зад официалния образ стои човек с трудна съдба, който добре знае какво означава да работиш от сутрин до вечер, без да имаш възможност да избираш.

Един от най-необикновените моменти в публичния й живот е участието й в Десетия конгрес на БКП през 1971 г. Тогава Сара седи до Леонид Брежнев – съветския партиен и държавен ръководител, чието присъствие в България е сред големите политически събития на епохата. За жена, започнала живота си в бедност и без възможност да продължи образованието си, това е забележителен път до най-високите представителни среди на държавата.

Единадесет години по-късно журналистът Пенчо Ковачев ще се срещне отново задочно с тази история. През ноември 1982 г., след смъртта на Брежнев, той е изпратен от редакцията в Петрич, където по това време живее Сара. Задачата му е да я попита как приема кончината на съветския ръководител, до когото е седяла на конгреса. Ковачев обаче я заварва в съвсем делнична ситуация – приготвя сладка баница, която да изпрати в СССР на семейството на сина си. Журналистът остава с впечатлението, че тя научава за смъртта на Брежнев именно от него. А когато я пита за съветския лидер, Сара няколко пъти повтаря: „А, убав човек беше той, арен човек!“ Този малък епизод, разказан от самия Пенчо Ковачев, показва колко естествено в живота й съжителстват големите обществени събития и всекидневната грижа за близките.

Интересът към нея не се изчерпва с отличията и официалните церемонии. Невена Тошева посвещава на жените от тютюнопроизводственото звено филма „Звеното“, в който е представен и животът на Сара. Тя не възприема видяното като художествена измислица, а като отражение на действителността, която познава отблизо. Години по-късно си спомня, че от жените, участвали във филма, само още една е останала в звеното. Времето е променило хората и обстоятелствата, но трудът продължава да бъде основна част от нейния живот.

През 1983 г. излиза и книгата „Моята Сара“ от Калина Ковачева. Самото заглавие показва, че зад известната трудова героиня има личност, която буди интерес и извън официалните биографии и награди. Книгата е още един знак за популярността й и за желанието да бъде разказана съдбата на жената, превърнала се в символ на труда в Пиринския край.

В личния си живот Сара е преди всичко човек на семейството. Тя говори с гордост за децата и внуците си, а в разказите й ясно личи колко важно е за нея уважението между поколенията. През 1983 г., когато вече е на 65 години, тя споделя пред Кеворк Кеворкян за сина си, тогава на 43, когото описва като уважителен човек, никога не казал лоша дума на родителите си. Според нея възпитанието изисква едновременно обич и строгост. От нея остава една кратка, но запомняща се житейска максима: „Дете го милувай на сърцето, ама на устата не го милувай!“

Сара има и своите малки радости. През зимата гледа българската телевизия, особено театралните постановки в понеделник. Сред любимите й актьори са Васил Михайлов, Георги Черкелов, Георги Парцалев и Георги Калоянчев. Някога й се е искало да чете, но бедността е прекъснала тази възможност още в детството. Въпреки това интересът й към културата не изчезва. Тя намира начин да бъде близо до света на театъра и изкуството, макар всекидневието й да е преминало основно сред нивите и домашната работа.

Дори на 65 години Сара продължава да гледа на пролетта като на начало. Когато настъпи новият земеделски сезон, тя отново очаква да излезе на полето. Радва се на слънцето, въздуха, птиците и природата. За нея трудът не е само задължение, а възможност да създава и да оставя след себе си резултат. В края на сезона усещането й е, че е прибавила още едно богатство към онова, което животът й е позволил да изгради.

Публичното внимание понякога я смущава. Сара не смята, че само тя заслужава похвали, защото и останалите жени в звеното работят не по-малко. Знае, че има хора, които й завиждат, но не се страхува от това. Не се представя за единствената, която полага усилия, и не забравя колективния характер на работата. В това отношение тя остава вярна на собственото си разбиране за справедливост – признанието е важно, но не бива да заличава труда на всички останали.

Историята на Сара Смедарчина е много повече от разказ за една жена, получила високо държавно отличие. Тя започва с бедно момиче, което няма право да прочете дори една книга, и продължава с жена, която превръща упоритостта си в своя най-голяма сила. Сара стига до конгресната трибуна, седи до Брежнев, става Герой на социалистическия труд, а животът й е разказан във филм и книга. Но може би най-важното в нейната съдба е, че зад всички тези признания остава човекът, който никога не престава да работи и да се радва на онова, което е създал със собствените си ръце.