Болницата с крана или защо един герой на труда отказа асансьор за 16-етажното скеле в Сливен

Постройката бе известна сред сливенчани като „болницата с крана“ заради зазидания в нея по време на изграждането й строителен кран.

Понякога най-интересните истории за социализма не се крият в архивите, а в личните спомени на хората, които са ги преживели. Такъв е и разказът на сливенския фотограф Петьо Великов, който се връща към годините в края на социализма, когато като млад фоторепортер документира строежите на Сливен. Сред най-ярките му спомени е срещата с Героя на социалистическия труд Димитър (Митко) Милев – човек, чиято необичайна управленска философия оставя силен отпечатък у него.
Поводът Великов да разкаже историята е снимка, направена на 18 август 2008 г. – само дни преди контролирания взрив, който събаря източното крило на прочутата „Болница с крана“. За поколения сливналии недовършената 16-етажна сграда се превръща в символ на една отминала епоха. Замислена в края на социализма като нов терапевтичен блок към Окръжната болница, тя така и не приема нито един пациент. След промените остава недовършена, а зазиданият в конструкцията кулокран години наред я превръща в една от най-разпознаваемите гледки в града.

Но споменът на фотографа го връща още по-назад – в края на 80-те години. Тогава работи във „Фотопропаганда“ – Сливен и обикаля строителните обекти с фотоапаратите „Практика“ и „Пентакон Сикс“, за да заснема напредъка на големите социалистически строежи.
Един ден се налага пеша да изкачи всичките 16 етажа на бъдещата болница, за да снима прочутата строителна бригада, ръководена от Героя на социалистическия труд Митко Милев. Задъхан от изкачването, младият фотограф не се стърпява и задава въпрос, който му изглежда напълно логичен:
„Другарю бригадир, защо няма временен асансьор? Така работниците щяха да се качват много по-лесно.“
Отговорът го изненадва.
Митко Милев обяснява, че има право на временен строителен асансьор, но съзнателно се е отказал от него. Причината не била липса на средства, а дисциплината.
По думите му, когато асансьор няма, всеки работник добре преценява дали наистина има нужда да слезе от шестнадесетия етаж. Така се спестявало ценно време, а работата вървяла по-бързо.
Имало и втора причина. Парите, които иначе биха отишли за наем и поддръжка на асансьора, оставали за строителната бригада. В края на обекта именно от тези икономии можели да бъдат раздадени значително по-високи премии и парични награди на работниците.
Тази проста, но желязна логика остава в паметта на Петьо Великов десетилетия наред. Според него така се е работело тогава – със строга дисциплина, постоянен стремеж към изпълнение на плана и с убеждението, че всеки спестен лев трябва да носи полза на колектива.

Съдбата на самата болница обаче се оказва съвсем различна. След 10 ноември 1989 г. строежът е замразен и постепенно се превръща в символ на недовършените социалистически мегапроекти. Заедно с нея подобна участ спохожда и новата автогара в Сливен – също амбициозен проект, който така и не намира място в новата икономическа реалност.
Грандиозните сгради, проектирани за плановата икономика, се оказват прекалено скъпи за довършване и поддръжка. С времето те се превръщат в опасни руини, а контролираните взривове, които ги заличават, слагат символичен край на една епоха на мащабно държавно строителство.
Петьо Великов признава, че повечето снимки, които тогава е правил като фоторепортер, са заминавали директно в държавните архиви и никога не са достигали до широката публика. Затова днес решава да сподели този спомен – не само заради сградата, а и заради човека, когото никога не забравя.

А благодарение на хора, които пазят паметта за онези години, вече знаем и името му – Героят на социалистическия труд Димитър (Митко) Милев, бригадирът, който доброволно се отказва от асансьора, защото вярва, че така ще построи болницата по-бързо и ще осигури по-добри премии за своите хора. История, която и днес звучи почти невероятно, но е част от спомените за една отминала епоха.