Борисов пази Борисов: Кой ще погребе ГЕРБ – опозицията или собственият ѝ вожд?
В българската политика има места с особена карма, където сенките на миналото тежат повече от днешните партийни декларации. Велико Търново е точно такъв град – арена на исторически събития, но и на фатални политически ревизии.
На 6 септември 2026 година, докато официална България отбелязваше 141 години от Съединението с патетични словоизлияния за национален интерес, старопрестолният град стана сцена на друго, много по-интимно и симптоматично събитие. Това беше моментът, в който инстинктът за политическо самосъхранение на Бойко Борисов се сблъска челно със собствения му страх от огледалото.
Пред новите „умници“ от партийната академия на ГЕРБ „Новите умове“ – онази лабораторна структура, която уж трябва да подготвя бъдещия управленски екип и алтернативен кабинет – лидерът направи изявление, прозвучало не като план за бой, а като политическо завещание, написано под диктовката на дълбока тревога.
Формулата му беше кратка, лаконична и разкриваща бездънна паника:
„До 8-и съм поставил въпрос в партията дали да издигаме кандидат. Аз съм против.“
Това изявление обаче далеч не е просто тактическа реплика от поредния партиен брифинг. То оголва най-болезнения нерв на съвременната българска десница: дълбоката пропаст между личния политически интерес на несменяемия вожд и реалните жизнени потребности на партийната структура.
Зад завесата на заучените фрази за „услуги към политическите опоненти“ и „стратегическа преценка“ се крие много по-драматичен въпрос. Дали ГЕРБ все още е жив политически организъм, способен да се бори за бъдещето си, или се е превърнал в личен сейф на един човек, който пази собствения си мит от разрушителния допир с реалността?
Нека разгледаме в детайли официалния аргумент на Борисов, който се тиражира от медиите. Според него, ако ГЕРБ издигне собствен проевропейски кандидат, той със сигурност ще отиде на балотаж, но с този ход партията практически ще направи „най-голямата услуга“ на Илияна Йотова, като консолидира срещу себе си всички останали избиратели.
На пръв поглед това изглежда като прагматичен изборен прочит. Но ако свалим политкоректния грим и погледнем сухите числа, картината се оказва съвсем различна.
Отправната точка на този анализ не може да бъде друга освен резултатът от парламентарните избори на 19 април 2026 година. На този вот ГЕРБ-СДС не просто отстъпи от върховите си позиции – партията се срина до 433 755 гласа, едва 13,38 процента и скромните 39 народни представители.
Това вече не е онзи могъщ електорален колос от златното десетилетие на Борисов, който еднолично диктуваше дневния ред на държавата. Това е свита, изморена и силно ерозирала структура, която крета по ръба на политическата маргинализация.
И точно тук се крие истинският страх на лидера.
Ако ГЕРБ излезе със собствен кандидат за президент, ще се случи нещо непростимо за егото на архитекта на прехода – ще се появи число. Едно сурово, непредубедено математическо число, което ще измери реалната тежест на партията под негово ръководство.
Представете си кандидат на ГЕРБ, който финишира на трето или четвърто място с едни жалки 10–12 процента. Тогава и най-верните партийни придворни няма да могат да говорят за „непобедимост“ и „структурна мощ“.
Ударът няма да бъде насочен срещу конкретната личност в бюлетината. Ударът ще бъде право в челото на Борисов.
Защото на следващата сутрин неизбежно ще възникне логичният въпрос: ако ти продължаваш да редиш всичко в тази партия, защо тя вече не може да събере дори базовия си електорат и да стигне до балотаж?
Ето го отговора. Днешният Борисов не пази ГЕРБ от грешни ходове. Днешният Борисов пази Борисов от самия ГЕРБ.
В целия този политически театър има един детайл, който граничи с политически абсурд. В XXI век, в ерата на дигиталните технологии и геополитическите трусове, съдбата на уж най-голямата политическа сила в страната се решава… в партиен чат.
Медиите ни информират с апломб, че президентският спор се пренесъл в чата на ГЕРБ. Това е върхът на съвременния демократичен централизъм.
Лидерът хвърля репликата като кост към структурите, които все още горят от желание за битка, а след това свива рамене с думите: „Ще видим кой ще надделее.“
Това „ще видим кой ще надделее“ е класически пилатовски ход.
Ако структурите надделеят над неговата пасивност и настояват за кандидат, който в крайна сметка запише позорно представяне, вината ще бъде хвърлена върху „младите умове“ и местните ръководители, които не са си направили сметката.
Ако пък послушат вождовото „не“ и партията се покрие в миша дупка, за да не бере срама от поредния разгром, пак Борисов ще излезе прав – прозорлив и велик стратег, който навреме е предвидил катастрофата.
Но в тази игра на криеница се губи най-същественото за дългосрочното здраве на организацията.
Как точно ще се обновява тази партия? Как точно ще растат тези „нови умове“ от академията, които Борисов разхожда като екзотични цветя из страната, ако лидерът ги пази от всяка реална политическа битка като кристални вази?
Истинското политическо обновление изисква кръв, пот, избори, рискове и понякога тежки, но гръмки загуби. Не можеш да градиш алтернативен управленски екип, като го държиш под стъклен похлупак, само и само да не се счупи удобният мит за непогрешимостта на Началника.
Атаките срещу машинното гласуване, които Борисов услужливо извади от нафталина във Велико Търново, позовавайки се на авторитета на Доналд Тръмп и Илон Мъск, са следващият логичен елемент от този защитен вал.
Когато усетиш, че почвата под краката ти се люлее, най-лесно е да обявиш терена за миниран, а реферите – за купени.
Ако ГЕРБ все пак реши да участва и се срути на президентския вот, или пък ако изобщо откаже да играе под предтекст за опорочен процес, обяснението вече е готово на масата: машините са манипулирани, МВР не е подсигурило честността на вота, външни фактори са саботирали резултата.
За Борисов подобно техническо обяснение на провала е хиляда пъти по-безопасно от суровата политическа реалност.
Защото политическото обяснение означава само едно: българският избирател вече ви е отсвирил и е време за политически архив.
И тук изниква крещящото противоречие в поведението му.
Само няколко дни по-рано, на 4 септември в Ловеч, Борисов говореше за необходимостта партиите в център-дясно да имат обща кандидатпрезидентска двойка. Днес във Велико Търново вече твърди с апломб, че всички се крият зад инициативни комитети и че той лично е дълбоко против.
Тази шеметна скорост на отстъплението не е белег на тактическа гъвкавост. Това е паническо тичане назад, прикривано с гръмки реплики.
Така стигаме до фундаменталния въпрос, който виси над цялата тази политическа панаирджийска шатра.
Дали ГЕРБ изобщо е партия в същинския смисъл на думата, или се е превърнала в корпоративен холдинг за политическото оцеляване на един-единствен човек?
Има огромна, крещяща разлика между двете състояния.
Една истинска, жизнена партия има нужда от битки, за да калява кадрите си, дори когато губи. Една партийна машина има нужда от постоянен сблъсък с реалността, за да разбере къде грее слънцето за нейните избиратели, кои кметове са се самозабравили и кои структури са замръзнали в политически летаргичен сън.
Но когато вождът реши, че неговото собствено душевно спокойствие и митът за неизменната му непобедимост са по-важни от жизнения цикъл на самата организация, тогава започва бавната и мъчителна агония.
Борисов днес пази Борисов от лошите избори, от унизителните проценти, от неудобните журналистически въпроси и от неминуемия факт, че времето лети, а електоратът му старее и се стопява.
Затова крайно време е да си зададем най-неудобния въпрос: ако без Борисов няма ГЕРБ, както неуморно твърдят неговите придворни ласкатели, тогава защо изобщо ни е такъв ГЕРБ?
Нима партия, която трепери пред собственото си отражение и се страхува да премери сили на терена заради опасението от слаб резултат на своя несменяем лидер, заслужава да претендира за властта в държавата?
До 8 септември остават броени часове. В партийния чат на ГЕРБ сигурно ври и кипи от емоции, амбиции и задкулисни пазарлъци.
Но истинският въпрос отдавна не е дали ще издигнат кандидат, нито дали ще пренасочат силите си към местните избори.
Истинският въпрос е дали тази структура ще намери в себе си историческата сила да престане да бъде лична гардеробна на Бойко Борисов и да се опита да спаси собственото си бъдеще.
Защото, ако чакат вождът сам да разреши да го свалят от пиедестала, ще чакат вечно.
А историята, както добре знаем, има лошия навик да приключва трагично с онези, които са забравили навреме да слязат от сцената.
Post Comment