Брюксел търси преговарящ с Кремъл след тайните контакти между Вашингтон и Москва

По публикации в чужди медии и анализи на военни и дипломатически специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.***

Изолацията на Брюксел и новите реалности във Вашингтон

Графиката на дипломатическите контакти между Запада и Кремъл след февруари 2022 г. прилича на прекъсната телеграфна линия. С изключение на отделни епизодични обаждания от Елисейския дворец през есента на същата година и спорадични опити за комуникация през Анкара, официален Брюксел напълно затвори вратите си за дипломация. Политическата конструкция на Урсула фон дер Лайен и новия външнополитически представител Кая Калас бе изградена върху абсолютния отказ от диалог.

Ситуацията се промени рязко след промяната на тона във Вашингтон. Информацията за сключени търговски споразумения относно транзита на дизелово гориво и подготовката за тристранни срещи с участието на американски представители принуди европейските столици да осъзнаят риска да бъдат изтласкани в периферията на световната политика. Според източници на британския вестник The Telegraph, зад затворени врати в Брюксел вече се води дебат не дали, а как и чрез кого да се възстанови контактът с руското ръководство.

Основният страх на европейския елит е свързан с възможността за постигане на двустранна сделка между Вашингтон и Москва, която да постави ЕС пред свършен факт по въпросите на сигурността, енергийните доставки и архитектурата на източноевропейския регион. В дипломатическите среди се твърди, че Европа е изпаднала в позицията на страна, която финансира конфликта, но няма глас при определянето на неговия край.

Анатомията на административния блокираж в ЕС

Защо настоящото ръководство на Европейския съюз е напълно парализирано? Отговорът се крие във формулираната през последните три години реторика. Институциите в Брюксел сами изгориха мостовете си. Кая Калас, изградила цялата си кариера върху краен антируски курс, е абсолютно неприемлив събеседник за Кремъл. Урсула фон дер Лайен е натоварена с тежкото наследство на 14-те санкционни пакета и лични конфликти, което прави появата ѝ в Москва немислима. Антоню Коща, новият председател на Европейския съвет, публично даде да се разбере, че няма намерения да поема подобна мисия.

В същото време водещите европейски държави са блокирани от вътрешни кризи. В Париж Еманюел Макрон е сведен до политическа фигура с ограничен мандат у дома, а вниманието му е изцяло погълнато от предстоящите президентски избори и нестабилното мнозинство в Националното събрание. В Берлин Фридрих Мерц се опитва да балансира между икономическия срив на германската индустрия и разпадащата се политическа архитектура. При това положение Брюксел е принуден да търси фигура извън прекия апарат на ЕС — държавен глава или министър-председател на страна членка, който да поеме ролята на специален пратеник.

Търсенето обаче се сблъсква с тежки бюрократични и концептуални препятствия. За да бъде изпратен подобен пратеник, 27-те държави членки трябва да постигнат пълен консенсус относно мандата и позицията, която той ще защитава. Процес, който по формулата на ЕС обикновено отнема месеци, а в настоящата ситуация Брюксел разполага с не повече от няколко седмици.

Петимата кандидати: Тегло, ограничения и неприемливи фигури

В дипломатическия дебат се появяват пет конкретни имена: Мете Фредериксен, Йонас Гар Стьоре, Петр Павел, Джорджа Мелони и Александър Стуб. Анализът на техните профили обаче показва колко дълбока е кризата за подходящи кадри в европейската политика.

Мете Фредериксен, въпреки че е най-дълго управлявалият премиер сред колегите си в Скандинавия, се смята за абсолютно неработещ вариант. Нейният престой начело на датското правителство е белязан от призиви за пълна конфискация на руските държавни активи и публични изявления за трайна невъзможност за сътрудничество с Москва. Твърди се, че изпращането на Фредериксен в Кремъл би било възприето като съзнателна провокация, а не като опит за диалог.

Норвежкият премиер Йонас Гар Стьоре притежава по-умерена история. Още преди четири години той се изказваше против пълната изолация на Русия и настояваше за запазване на каналите за комуникация в Арктическия съвет и Баренцовия регион. Стьоре бе забелязан и в Осло по време на неофициални контакти между американски и украински представители. Но тук възниква друг правен и политически проблем — Норвегия не е член на Европейския съюз. Макар да е част от НАТО, приемането на норвежки премиер като официален представител на Брюксел изглежда институционално абсурдно.

Италианският възел: Мелони между парламентарните избори и Москва

Джорджа Мелони представлява най-сложният и интересен случай в списъка. Оглавила италианското правителство през есента на 2022 г., тя успя да изгради прагматични отношения с новата администрация във Вашингтон и да запази стабилност у дома. Италия традиционно поддържа по-гъвкава линия спрямо Москва, базирана на исторически икономически връзки и енергийни интереси (включително договорите на ENI).

Въпреки това Мелони е притисната от вътрешнополитическата динамика в Рим. Приближаващите парламентарни избори в Италия засилват натиска върху нея от страна на десните коалиционни партньори и новите политически субекти. Партията, оглавявана от генерал Роберто Ваначи — бивш военен аташе на Италия в Москва — бързо набира популярност именно с критики спрямо сляпата подкрепа за украинския конфликт и срива на италианския износ. За Мелони една дипломатическа визита в Москва би могла да бъде силен вътрешнополитически коз, но от друга страна, всяко отстъпление от брюкселската линия я излага на атаки от страна на проевропейските сили в Рим.

Чешкият експеримент: Петр Павел и концепцията за „морковите“

Чешкият президент Петр Павел, бивш председател на Военния комитет на НАТО, изглежда най-активен в желанието си да поеме ролята на преговарящ. Павел вече участва в редица военни и дипломатически форуми, където публично заявява, че продължаването на сегашния курс води до директен сблъсък между НАТО и Русия.

Павел лансира идеята, че Кремъл може да бъде привлечен към преговори чрез икономически отстъпки, финансови споразумения и бизнес предложения — стратегия, която той оприличава на подхода на Доналд Тръмп. Оценката за тази стратегия обаче изглежда дълбоко погрешна. Според редица независими наблюдатели, за руската страна въпросът не опира до търговски „моркови“ или временно размразяване на активи, а до фундаментални гаранции за сигурност, спиране на разширяването на НАТО на изток и пълна промяна на статута на Украйна. Опитът на бивш генерал от НАТО да продаде търговски отстъпки срещу геополитически отстъпки показва пълно разминаване с реалните искания на Москва.

Финландският вариант: Александър Стуб като последния възможен мост

На този background финландският президент Александър Стуб се очертава като най-вероятният компромисен избор за ЕС. Стуб притежава опит в директните контакти с руски официални лица от времето, когато заемаше поста министър на външните работи и премиер на Финландия. Освен това той поддържа добри лични отношения с ключови фигури от екипа на Тръмп.

Въпреки че Финландия окончателно се откаже от историческия си неутралитет и влезе в НАТО, в Хелзинки все още съществува институционална памет за управление на 1300-километровата граница с Русия. Въпросът е дали Стуб разполага с достатъчно мандат от страна на Брюксел, за да предложи нещо повече от стандартни дипломатически клишета.

Проблемът за същността: Липсата на стратегическа визия в Брюксел

Големият проблем на Европейския съюз не се изчерпа с избора на конкретно лице. Фигурата на пратеника е само опаковка. Втората и по-важна част от уравнението е какво всъщност носи той в куфарчето си.

Ако пратеникът замине за Москва с формулата за „замразяване на конфликта по настоящата линия на съприкосновение“ без гаранции за неутралитет на Киев, мисията му е обречена на провал още преди излитането на самолета. В Москва неведнъж бе заявено, че временни примирия, които служат за превъоръжаване и прегрупиране, няма да бъдат разглеждани. Западните икономически санкции, които в Брюксел все още се разглеждат като основен лост за натиск, до голяма степен загубиха своята ефективност поради пренасочването на руския износ към пазарите в Азия, Близкия изток и Глобалния юг.

Европа се намира в капан на собствената си реторика. В продължение на три години политическите лидери убеждаваха обществеността, че победата на бойното поле е единственият възможен изход. Сега, когато икономическите последици от високите цени на енергията, деиндустриализацията на Германия и постоянните бюджетни дефицити натискат европейските общества, завоят към дипломация изглежда закъснял и хаотичен.

Брюксел трябва да разбере едно елементарно нещо: преговорите не са подарък за противника, а инструмент за защита на собствените интереси. Докато европейският елит разглежда диалога като „отстъпка“, той ще продължи да бъде страничен наблюдател на собствената си геополитическа съдба.