Цецо Ярето – любимецът на мутрите, който превърна „Мираж“ в своя сцена

През 90-те години в София има ресторант, в който музиката звучи до сутринта, парите се хвърлят щедро, а на масите се събират едни от най-известните лица на силовия свят. Това е „Мираж“ в някогашния квартал „Емил Марков“, днес „Гоце Делчев“. Сред най-търсените изпълнители там е Цецо Ярето – певецът, когото в средите на подземния свят наричат своя любимец.

За разлика от много попфолк звезди, той не става известен с поредица от хитове и албуми. Славата му се ражда на живо – пред публика, която иска музика, настроение и песни по поръчка. В интервю за „Блиц“ певицата Снежина разказва, че Ярето бил най-каненият певец на мутрите. По думите й той нямал албуми и песни, превърнали се в общонародни хитове, но бил легенда в тези среди.

Преди „Мираж“ Цецо Ярето пее в ресторант „Панорама“ край Симеоново. Именно оттам, според разказа в книгата на Надя Чолакова „Живей бързо“, пътят му го отвежда до Васил Илиев. Босът на ВИС търси изпълнители за заведението си и Ярето се оказва сред хората, които успяват да спечелят публиката. Прякорът му също е запомнящ се – според разкази от онова време той идва от високия му глас, напомнящ писъка на яре.

„Мираж“ бързо се превръща в едно от емблематичните места на прехода. Братята Васил и Георги Илиеви го използват за срещи и пищни празненства, а заведението привлича не само хора от силовите групировки, но и популярни артисти и телевизионни лица. На сцената излизат Сашка Васева, Володя Стоянов, Радо Шишарката и Сашо Роман, а сред гостуващите звезди са Слави Трифонов, Камен Воденичаров и Тончо Токмакчиев.

Цецо Ярето е сред постоянните музикални лица на ресторанта. Той познава добре неписаните правила на това място и помага на новите изпълнители да се ориентират сред гостите. Еми Стамболова разказва, че когато за първи път пее в „Мираж“, именно Ярето й казва да преброи масите, за да разбере кой е собственикът на заведението. Малък, но показателен детайл от свят, в който музикантът трябва да знае не само какво да изпее, но и пред кого го изпълнява.

В онези години Ярето се движи и с оркестър „Кристал“, с който е свързана и Тони Дачева – една от пионерките на попфолка. Дачева става вокалистка на формацията през 1987 г., а съвместната й работа с музикантите продължава до 1998 г. Репертоарът на „Кристал“ и популярността на Тони Дачева се вписват в музикалната атмосфера на 90-те, когато българските и сръбските песни са неизменна част от нощните заведения и частните празненства.

В „Мираж“ обаче музиката понякога остава на заден план пред историите, които се разиграват около масите. В публикации за ресторанта се разказва за щедри бакшиши, продължителни гуляи и ексцесии. Именно там се събира част от обкръжението на ВИС, а на 25 април 1995 г. Васил Илиев е застрелян близо до заведението. Убийството му остава неразкрито и се превръща в един от символите на кървавите години на прехода.

Сред историите за Цецо Ярето има и разкази за неприятности, свързани с бурните нощи и прекаляването с алкохола. Подобни случки трябва да се приемат като свидетелства, публикувани в пресата, а не като независимо потвърдени във всеки детайл събития. Те обаче показват колко тънка е била границата между забавлението и опасността в средата, в която той работи.

С годините „Мираж“ изчезва от картата на София. През 2019 г. сградата е съборена, а на мястото й започва ново строителство. Ресторантът остава в паметта като символ на една епоха, в която силовите групировки демонстрират влияние, а музикантите са част от техния свят на празненства и показен разкош.

Цецо Ярето обаче не изчезва от музикалния живот заедно с „Мираж“. По-късни публикации го споменават като ръководител на оркестър и участник в програмата на ресторант-градина „Славия“. През 2021 г. той е представен като един от музикантите, които се грижат за настроението на гостите при откриването на обновеното заведение. Името му се появява и в публикации за празненства, на които свири формацията „Цецо Ярето бенд“.

Така Цецо Ярето остава особен герой на българския преход. Не толкова звезда на звукозаписните класации, колкото певец на живо, превърнал се в легенда заради публиката, пред която е пял. А „Мираж“ е сцената, на която кариерата му се преплита с историите за Васил и Георги Илиеви, ВИС и шумните нощи на 90-те години.

Сред най-любопитните истории за Цецо Ярето е една, описана от журналистката Надя Чолакова в книгата й „Живей бързо“. Действието се развива през 1994 г. и започва с неочаквано предложение за работа в Англия, което певецът получава, докато е начело на оркестъра в „Мираж“. Това, което последва, обаче, се превръща в една от най-драматичните истории от бурните години на прехода. Ето как авторката описва случилото се:

София, България, 1994 година

По това време Цецо Ярето става шеф на оркестъра в „Мираж“. Мъжът със славеев глас е актуален в нощна София. Щом си пийнат, борците го карат да изпълнява коронния си номер – яре на дръвника. Певецът има таланта да пищи фалцетно. Вие като яренце на заколение. Затова мутрите го харесват.

Един ден английски туроператори му хвърлят око. Канят Ярето на корабен круиз за около 4 месеца.

– Шефе, може ли да отсъствам от „Мираж“ няколко месеца? – пуска плах гласец Ярето. – Едни англичани ме канят. Ще позахлебя на гурбет и ще си дойда в „Мираж“.

– Забрави – отсича Васил. – Малко парички ли правиш тук? Само с „яре на дръвника“ си изкрънкал няколко хилядарки. За другия репертоар да не говорим… Оставаш на „манежа“ в „Мираж“. Повече не ми пили на главата. Ще се заключваме, да знаеш.

Същата вечер Васил Илиев е направил „силна“ маса. Събрал е нежни цветя от модния подиум и дузина шоумени. Всички девойки са руси.

„Бодлите“ в букета са двамата Митковци – Димитър Малчев – Малкия и Димитър Димитров – Маймуняка. Васил „спуска“ няколко чашки бяло вино от „Евксиноград“.

Палави пламъчета в очите. Мека топлина в гласа.

– Голям кретен съм станал – споделя Васко пред Маймуняка. – Яренцето искаше да ходи на гурбет в Англия. Резнах му крилцата. Изкомандвах го като есесовец.

Босът привиква „славея“. Певецът се приближава. Настръхнал е като къпано пиле.

– Пътувай, Яренце. Да видиш, че съм пич! Сега искам да изпееш на компанията „Червено вино снощи пих“!

Цецо Ярето отвързва гласец. На рефрена „И морно чело аз изтрих в къдриците на Анна“ Васил Илиев вдига наздравица. Намига на ослепителна манекенка със същото име.

На следващата вечер Васил си тръгва рано от „Мираж“. Пристига шумна тумба, начело с Жоро Илиев.

Всички са приятно развеселени. На черешата са Митко Маймуняка, Ангел Гяволето и Злати Златев – Златистия. Пийват „Балантайнс“. Градусът излита във висините. Огнената вода се лее като дъжд.

Тук е и културистът Румен Нарциса. За разлика от останалите едва близва уискито.

Жоро слага ръка върху чашата си.

– За днес свърших курса. Обещах на Мая да се прибера навреме.

Изпива последната глътка и си тръгва. Вечерта придобива все по-бурни измерения. Купонът се счупва на парчета. Пръсва се като образ в криво огледало.

Маймуняка, Гяволето и Златистия строяват в две редици Ярето. Принуждават го да изпее десетки пъти сръбския хит „Ти си остала сама“.

Той връща плочата до умопомрачение. Маймуняка се сеща, че „славеят“ се готви да излети за Англия.

– Давай да го избъзикаме – подхвърля Нарциса, единственият трезвен на масата.

Известен е като „главен готвач“ на интригите в София.

– Да му направим моряшко кръщение. Нептунова вечер – подхвърля черният отмъстител Маймуняка.

Тайфата го изнася като агне от „Мираж“. Ярето е окачен за теглича на кола. ВИСаджиите палят автомобила и тръгват на нощна разходка из града. Влачат певеца до трамвайната линия на ж.к. „Иван Вазов“. Зарязват го и отиват да почиват.

Ярето лежи на релсите. Обезобразен е. Прилича на пихтия от кости, кръв и съдрана кожа. Изправя се със сизифовски мъки. Люлее се като счупена играчка.

Ярето „увисва“ на първия уличен телефон. Звъни на свой приятел:

– Умирам! Претрепаха ме… Нарциса и Маймуняка!

Гласът на славея от „Мираж“ едва произвежда глухо скрибуцане. Приятелят му го закарва в „Бърза помощ“.

Зазорява се. Утрото бавно избутва „моряшката нощ“ в миналото.

Офисът на ВИС в ж.к. „Иван Вазов“. Васко седи в кожения си фотьойл. На бюрото му има неразпечатана бутилка уиски. Върти я като пумпал. Нервен е. Има нужда да изпусне парата.

Влиза Жоро. Изглежда отпочинал и доволен от живота. Пуска усмивка.

– Как сме днес? – пита свеж и готов за закачки.

Васил хвърля бутилката. Тя се разбива в земята. Уискито и стъкълцата се пръсват като конфети.

Босът рита брат си през краката. Залепва му и шамар.

– Това с Ярето вече е върхът на сладоледа! От комплексарщината ви ми дойде до гуша! Да не виждам повече нито теб, нито компанията ти. Двамата бяхме дотук. Чрез „Държавен вестник“ ще се откажа от теб! Избивай си затворническите комплекси някъде другаде!

Жоро го фиксира с презрителен поглед. Скърца със зъби.

– И не ми скърцай със зъби, че ще те направя на компот – заплашва големият брат. – И още нещо. От днес ще те държа безпаричен, за да не правиш щуротии.

Малкият брат тръшва вратата зад гърба си. Прави няколко крачки. Обръща се. Наплюва парадния вход на ВИС-1 със сочна и гъста храчка.

Кръгом. Бързите стъпки летят. А след тях и момчето, което си отива…

„Няма човек, от когото не би трябвало да си починем.“

Антон Чехов