Чудовищата от ППДБ отдавна не се крият в мрака. Те са между нас, ненаситно лочат народна кръв и лакомо изяждат държавата къс по къс

Наричат ги “реформатори”. Представят се като морален коректив. Говорят за прозрачност, европейски ценности и ново начало. Но зад лъскавите фрази и добре подготвените телевизионни участия прозира нещо друго – безскрупулна жажда за власт и ресурси.

ППДБ отдавна не се крият в мрака. Те не действат задкулисно – те действат открито. И това е още по-страшно. Защото когато апетитът за контрол стане толкова голям, че вече не се полагат усилия да бъде прикрит, значи чувството за безнаказаност е достигнало опасни нива.

Обещаха промяна. Получихме назначения на “наши хора”.

Обещаха справедливост. Получихме избирателна справедливост.

Обещаха край на модела. Получихме нов модел – със същите зависимости, но с различен етикет.

Докато хората се борят с цени, сметки и несигурност, те воюват в социалните мрежи, лепят етикети на всеки несъгласен и разделят обществото на “правилни” и “врагове”. Това не е политика. Това е глад за доминация.

Най-тревожното не е в гръмките скандали. Най-тревожното е в малките, системни действия – тихото овладяване на регулатори, институции, публични ресурси. Парче по парче. Ден след ден. Докато накрая се окажем в държава, която уж е нова, а всъщност е просто преразпределена.

Но истинският въпрос не е колко са силни те.

Истинският въпрос е защо обществото продължава да търпи.

Политиците не “пият кръв” сами по себе си. Те го правят, когато им се позволява – чрез апатия, чрез сляпа вяра, чрез отказ от критично мислене. Когато гневът се излива само във Facebook, а не в активна гражданска позиция, резултатът е предвидим.

Ако някой те разочарова веднъж – това е негов проблем.

Ако го оставиш да те разочарова десет пъти – това вече е твой.

Време е обществото да спре да търси спасители и да започне да изисква отчетност. Време е да се гледат действията, а не лозунгите. Защото чудовищата в политиката не се раждат от нищото – те се създават от безконтролна власт и безучастна публика.

Въпросът не е “докога ще сме жертви”.

Въпросът е: кога ще спрем да бъдем такива?

Коментари

коментари