Детето чудо на попфолка, което животът смля

Никола Праматаров – познат на цяла България като Никсън – почина след кратко боледуване. Новината се разпространи през нощта във Facebook – първо с кратки съобщения от близки и приятели, после със снимки, спомени и откъси от песни, които за миг върнаха мнозина в края на 90-те. В едно време, когато едно русо момче с момчешка усмивка беше навсякъде – по телевизията, по касетофоните, по ученическите купони и по плакатите в тийнейджърските стаи.
Никола Праматаров е роден през 1982 г. в Асеновград. Майка му е фолкпевицата Каролина – изпълнителката на вечния хит „Плаче моето сърце“. Именно тя го въвежда в музикалния свят и му подава ръка към сцената.
Когато Никсън изгрява, е едва на 15 години.
Петнадесет.
Възраст, на която повечето момчета мечтаят за мотор, първа любов или да вземат книжка по-бързо от приятелите си. Никсън вече снима видеоклипове, подписва договори и дава интервюта. Но попфолкът в края на 90-те няма навика да чака някой да порасне.

Хитовете идват светкавично.
„Пич от класа“, „Плейбой бар“, „Руса пичка“, „Защо“ – песни, създадени заедно с майка му и пропити с вълненията на едно момче, което наистина живее възрастта си. Години по-късно той сам признава:
„Определено по онова време са ме вълнували нещата, за които пея.“
Има особена честност в това признание. Не поза, не ретроспективна мъдрост, а простото приемане на факта, че зад идола е стояло обикновено хлапе, хвърлено необичайно рано в света на възрастните.
Тийнейджъри и хора на средна възраст го слушат едновременно. Клиповете му се въртят непрекъснато по „Планета“. Името му се разпознава навсякъде.
Той е детето чудо на попфолка.
И изглежда, че има всичко, за което един млад изпълнител може да мечтае.
Само че е на 15 години.
А никой не е подготвил едно дете какво да прави със славата, когато тя дойде толкова рано.
После идва другата страна на историята.
Онази, която рядко влиза в музикалните класации.
Бързата популярност среща крехката възраст, а около нея невинаги се оказват правилните хора и достатъчно здравите опори. Дрогата влиза в живота му и остава там дълго.
Следват осем присъди – за притежание на наркотици, кражби и хулиганство.
Затворът, по неговите собствени думи, го „съсипва“.
Междувременно медиите дори го обявяват за мъртъв – слух, оказал се преждевременен. По-късно той се появява отново пред камерите. Косата му вече е побеляла, а детската усмивка от клиповете е отстъпила място на уморения поглед на човек, видял повече, отколкото му се е полагало за годините.
„Преборих се с дрогата“, казва тогава.
Дали окончателно, или просто за известно време – това го знаят единствено най-близките му хора.
Опитите за завръщане са няколко.
Заедно с рапъра Релето записва нови песни, снима клипове в Лондон и прави опит да започне отначало. Но времето е безмилостен продуцент.

Публиката от 90-те вече е пораснала. Има деца, кредити и други грижи. Новото поколение пък не помни „Пич от класа“ със същата носталгия, с която родителите им си спомнят ученическите дискотеки. За тях това е по-скоро любопитен артефакт от една отминала епоха.
През 2021 г. Никсън отново попада в новинарските хроники след арест в Англия.
Последните години от живота си прекарва в Атина заедно с майка си Каролина, съпругата си Весела и двамата им сина.
Именно семейството се превръща в опората, за която говори в последните си публични изяви. След всички грешки, падения и опити да започне отначало, изглежда открива нещо, което славата никога не успява да му даде – усещане за принадлежност и спокойствие.
Никсън си отиде млад – едва на около 43 години.
Историята му не е единствена.

Тя се е случвала под различни имена, в различни държави и в различни музикални жанрове – деца, превърнати в звезди, преди да са разбрали какво означава успехът и каква цена понякога изисква той. Слава, която идва твърде рано. Хора, които печелят от нея. И система, която не знае как да опази онези, които е изстреляла под прожекторите.
Но зад всички обобщения стои един конкретен човешки живот.
Животът на момчето, което пееше за първите си трепети, докато връстниците му още се прибираха навреме за вечеря.
Животът на идола от ученическите дискотеки.
Животът на мъжа, който падна, опита се да стане, падна отново и до последно търсеше път обратно към себе си.
С хитовете.
С присъдите.
С надеждите.
С разочарованията.
С Атина.
С двамата си сина.

И с онова кратко, ослепително време, когато цяла България знаеше наизуст припевите му и вярваше, че момчето с прякора Никсън тепърва има целия живот пред себе си.
Понякога най-тъжните истории не са за хората, които никога не са получили шанс.
А за онези, които са получили своя шанс твърде рано.