Детето от екрана, което порасна в театъра

Има актьори, които стават известни след десетки роли. При други славата идва още преди да са навършили пълнолетие. Такъв е случаят с Вихър Стойчев – едно от най-популярните детски лица в българското кино през социализма.
За зрителите от 60-те и 70-те години той остава онова русокосо момче от екрана, което сякаш присъстваше навсякъде – в детските филми, телевизионните постановки и популярните киноленти. Докато други деца прекарват ваканциите си по игрищата и улиците, неговото детство минава под светлините на прожекторите.
Първата голяма среща на Вихър Стойчев с киното идва още като ученик. Ролята му в „Рицар без броня“ го превръща в едно от най-разпознаваемите млади лица на българския екран. Следват нови участия и телевизионни изяви, а зрителите бързо свикват с присъствието му. В епоха, когато българското кино снима десетки филми годишно и детските продукции са сред най-гледаните, той се превръща в една от любимите екранни звезди на своето поколение.
Любопитното е, че за разлика от много деца актьори, които изчезват от публичното пространство веднага след първите си успехи, Вихър Стойчев остава верен на професията.
След завършването на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ той избира сцената пред бързата популярност и постепенно насочва творческия си път към театъра. Именно там намира своето истинско призвание.
През следващите десетилетия името му се свързва най-вече с Младежкия театър „Николай Бинев“, където играе в десетки постановки. Докато много от неговите връстници остават в паметта на публиката с една-две знакови роли, Стойчев успява да изгради дълга и последователна кариера, основана на постоянна работа и вярност към сцената.
Киното също не изчезва напълно от живота му. Зрителите го виждат в редица филми и телевизионни продукции през различните периоди от кариерата му, но театърът остава неговият истински дом.

Днес Вихър Стойчев продължава да бъде активен актьор и да излиза на сцената на Младежкия театър. Докато много звезди на социалистическото кино отдавна са се оттеглили от професията, той остава част от театралния живот на България и повече от половин век след първите си стъпки пред камерата.
Може би именно това прави историята му толкова интересна. Не фактът, че е бил детска звезда – такива българското кино е имало и преди, и след него. По-важното е, че успява да избегне съдбата на много от тях – да остане завинаги пленник на детската си слава.
Днес по-възрастните зрители си спомнят момчето от старите филми, а по-младите го познават като утвърден театрален актьор. Между тези два образа стоят десетилетия работа, десетки роли и един живот, посветен на сцената. А това е рядко постижение за човек, чиято кариера започва още в детските години.