Девети септември: денят, в който България подписа договор със собствената си сянка
Има дати в календара, които не се отбелязват с цветя и маршове, а с тихо скърцане на зъби и привкус на евтина мастика. Девети септември е точно такава дата. В този ден историята на една измъчена европейска провинция бе сгазена с веригите на съветските танкове, а на трона на държавността се възкачиха онези, които до вчера са чистили конюшните на историята с партийни лозунги.
На този ден есента в София не идваше с жълти листа и мек дъжд. Тя идваше с миризма на вгорчен тютюн, непрани шинели и параноя. Един свят си отиваше със своите тресчотки, кафенета, бели покривки и стари грехове, а на негово място влизаше друг. Свят на безкомпромисни комисари с дълги кожени палта, на пияни партизани с червени ленти на ръкавите и на интелектуалци на повикване, които светкавично смениха мундирите и започнаха да славословят новия господар, преди още мастилото на указа за разстрел да е изсъхнало.
Всичко започна с една вечерна окупация. Радиото замлъкна, за да започне да говори на глас само една партия, само една истина, само едно кривогледо виждане за човека и вселената. Хората, които цял живот бяха учили латински и математика, изведнъж се оказаха „класови врагове“. А онези, които не можеха да се подпишат без чужда помощ, станаха началници, съдии, прокурори и министри. Това беше триумфът на посредствеността. Масата беше превзета от дъното.
Христо Калчев би казал, че това беше пир по време на чума, но чумата сама по себе си е някак по-благородна, тя поне не държи речи от балкона. Девети септември бе денят, в който българинът беше научен да доносничи официално, с печат и партиен секретар зад гърба. Националният характер беше разглобен като стар москвич в провинциален гараж, болтче по болтче, докато не остана нищо освен страх, кариеризъм и малко евтин алкохол за утешение.
По улиците на София плъзнаха новите господари. С груби обувки, изцапани с кал от преизподнята на балканските планини, те нахлуха в чистите домове на хората с име. Изхвърлиха пианата, за да сложат на тяхно място портрети на мустакати диктатори. Изгориха книгите, за да освободят място за събраните съчинения на партийните функционери.
И най-страшното не беше самото насилие. То е старо колкото света. Страшен беше ентусиазмът, с който обществото се съгласи да бъде унизено. Нацията беше упоена с евтини обещания за равенство, което се изразяваше единствено в това всички да са еднакво бедни, еднакво уплашени и еднакво зависими от милиционерския произвол.
Минаха десетилетия. Режимите паднаха, фасадите се боядисаха в нови цветове, а идеолозите смениха червените книжки с евроатлантически папки. Но духът на Девети септември остана да обитава коридорите на властта. Той се прероди в шуробаджанащината, в безкрайните обществени поръчки, в посредствените управници, които и до днес ни обясняват как точно трябва да живеем, докато си пълнят джобовете с нашите пари.
Защото на тази дата не падна просто един режим. На тази дата беше подписан договорът между българина и неговата собствена сянка. Договор, според който услужливостта се купува с евтини подаяния, а свободата се заменя за правото да крещиш на чужд гръб. И докато всяка година на девети септември шепа носталгици по миналото се събират с изветрели знамена пред паметниците, истинската панахида се случва тихо, в съзнанието на едно общество, което така и не намери сили да се изчисти от калта на онези години.
Post Comment