Директорът на НДК „Л. Живкова“ , когото всички обичаха

Докато скандалът около заплатата на настоящата директорка на НДК Андрияна Татарова продължава да разтърсва публичното пространство, струва си за миг да обърнем поглед назад. Не за да идеализираме миналото – то също е имало своите компромиси и противоречия. А за да си припомним какви хора са управлявали тази институция във времената, когато тя е работела така, както обществото очаква от една национална културна емблема.
Владислав Панов е едно от тези имена.
От онези, при чието споменаване хората, помнещи НДК в най-силните му години, не въздишат театрално и не започват с неизменното: „Едно време беше друго“. Те просто кимат. С онова особено разбиране, което не е плод на сантимент, а на сравнението между различни управленски мащаби. Защото не всяка епоха е еднаква. И не всеки директор оставя след себе си една и съща следа.

Националният дворец на културата е открит на 31 март 1981 г. по повод 1300-годишнината от създаването на българската държава. Амбицията е внушителна – да бъде най-мащабният конгресен и културен комплекс на Балканите, място, в което България да посреща света със самочувствие и размах.
Първият ръководител на институцията не оставят особено ярка следа в обществената памет. Владислав Панов обаче е вторият директор на НДК и именно при него комплексът достига зенита на своята репутация и влияние.
Роден през 1935 г. в София, Панов завършва Техникума по силни токове „Киров“ – необичайно начало за човек, който по-късно ще се превърне в журналист, редактор и културен ръководител. Вероятно именно това съчетание между техническа дисциплина и хуманитарна култура обяснява организационния му талант. Следва „Българска филология“ в Софийския университет, откъдето идва и интелектуалната основа, отличаваща го от администраторите, управляващи институции единствено по силата на длъжностната характеристика.
Професионалният му път започва в журналистиката. Работи в „Средношколско знаме“ и „Вечерни новини“, след което преминава към „Народна младеж“, а по-късно и към програмната редакция на Българската телевизия.
В началото на 80-те години вече е главен редактор на вестник „Труд“ – пост, който заема между 1981 и 1983 г. Колегите му и до днес си спомнят за него като за човек, внесъл в редакцията не само професионализъм, но и онова рядко съчетание от мъдрост, чувство за хумор и човешка лекота.
Преди да застане начело на НДК, Панов е и първи заместник-генерален директор на Българската телевизия. Работи и в Софийския градски комитет на БКП, където оглавява отдел „Пропаганда и агитация“ – позиция, характерна за интелектуалците на онова време, принудени ежедневно да намират деликатния баланс между лоялност към системата и запазване на личния си авторитет.
Поканата да оглави НДК идва, както сам разказва, по време на обикновена планьорка във вестник „Труд“. Днес подобен начин за избор на директор на най-голямата културна институция в страната би изглеждал немислим. Тогава е бил напълно възможен.
Панов приема.

И оттам нататък започва периодът, който мнозина и до днес определят като златните години на НДК.
Владислав Панов ръководи Двореца от 1983 до края на 1999 г. – цели шестнадесет години, през които институцията се превръща в едно от лицата на България пред света.
Под негово ръководство НДК приема световни величия, организира международни конгреси и конференции от глобален мащаб и постепенно изгражда репутацията си на място, в което страната ни се представя не с извинения и комплекси, а с професионализъм и достойнство.
Не е случайно, че синът му Христо Панов – дългогодишен служител на НДК – по-късно е описван от самата институция като човек, който е припознавал Двореца като свой дом и е общувал с еднаква естественост както със старите си приятели, така и с истинските световни величия, прекрачвали прага му.

Панов е генерален директор на Двореца до размирната 1990 г. После се сменят няколко директора без следа.
В края на 1999 г. постът е зает от Христо Друмев – следващото значимо име в историята на НДК. Двамата са различни като биографии и характери, но и двамата остават свързани с периоди, в които Дворецът не е бил предмет на постоянни обществени скандали, а преди всичко работеща институция.
След НДК Панов става заместник-министър на културата, а в средата на 90-те оглавява и рекламата на Пресгрупа „168 часа“, продължавайки да бъде част от обществения живот и след оттеглянето си от Двореца.
Умира през май 2015 г. на 79-годишна възраст след кратко, но тежко боледуване.
Животът му е пример за един почти изчезнал тип обществен деец – човек, преминал през студентския печат, националната телевизия, голям всекидневник, партийния апарат и управлението на най-голямата културна институция в страната, без да изгуби любопитството към хората и усета си за качество.
При Владислав Панов НДК не трупа загуби, директорската заплата не надхвърля президентската, а самата институция е известна повече с концертите, конгресите и световните си гости, отколкото със скандали около управлението си.
Три напълно обикновени на пръв поглед факта, които днес звучат почти като разказ от друго време.
Не защото тогава всичко е било идеално.
А защото обществото е приемало за нормално онова, което днес все по-често изглежда като изключение – голяма държавна институция да работи ефективно, да създава престиж и да бъде повод за гордост, вместо непрекъснато да се забърква в скандали.