Диригентът, изпратен без реквием

На 4 август 1991 г. в болница в Париж умира Емил Чакъров. Едва на 43 години. Тялото му е пренесено в България със самолет на „Балкан“ на 8 август, а четири дни по-късно е погребано в Централните софийски гробища. На погребението не присъстват официални лица. Медийното присъствие е почти незабележимо. Сред множеството музикантите са малцина. Преобладават, по думите на очевидци, „зяпачи и клюкари“, дошли да проверят една упорита мълва. Тя гласи, че световноизвестният диригент е починал от СПИН. Мълвата се оказва вярна.

Емил Чакъров е роден на 29 юни 1948 г. в Бургас като Емил Янев. Семейството му е бедно и обикновено. Майка му е начална учителка. Баща му официално е рибар. По-късно обаче хора от бургаското пристанище разказват под сурдинка, че бащата на бъдещия диригент просто поел с лодката си към Турция и никога не се върнал. Може би именно затова синът сменя фамилията си. От Янев става Чакъров. Новото начало изисква ново име.
Добрата фея в неговата история се казва Възкреса Капнилова – преподавателка по музика в софийско читалище. Именно тя забелязва таланта му и кани току-що завършилия Консерваторията млад музикант да поеме струнния оркестър. Тя и семейството й го въвеждат в столичния културен елит, обличат го според тогавашната мода и му купуват двата костюма, с които се явява на престижния Международен конкурс за диригенти на Херберт фон Караян в Западен Берлин. На финала Чакъров дирижира Четиридесетата симфония на Моцарт и печели третата награда. Годината е 1971. Той е едва на 23 години.
От този момент нататък кариерата му следва траектория, каквато малцина български музиканти успяват да извървят. Става постоянен гост-диригент на Ленинградската филхармония „Дмитрий Шостакович“ под ръководството на легендарния Евгений Мравински. Дирижира оркестри в цяла Европа. На 6 февруари 1989 г., по лична молба на Даниел Митеран, дирижира концерта по случай тържественото откриване на новата Парижка опера на Бастилията. Живее в триетажна къща в Монако и в просторен апартамент в центъра на Париж. България го наблюдава отдалеч с онова особено чувство, в което гордостта и завистта неизменно вървят заедно, когато неин сънародник блести по-ярко извън родината.
Тогавашният министър на културата Георги Йорданов е човекът, който урежда Чакъров да дирижира редовно и в България.

Специално за него през 1986 г. е създаден Фестивалният симфоничен оркестър към НДК, съставен от най-добрите български инструменталисти от операта и филхармонията. Концертите му се превръщат в събития. Последната му изява е на 22 март 1991 г. в Париж с Френския национален оркестър, когато е изпълнена ораторията „Свети Павел“ на Менделсон.
Само четири месеца по-късно Емил Чакъров умира в парижка болница.
Причината за смъртта – СПИН – е потвърдена от множество източници, включително от биографичната книга „Енергията Емил Чакъров“ на неговата учителка Памукова. По-деликатният въпрос – за начина, по който е заразен – присъства в медиите единствено като мълва, свързана с близостта му с Херберт фон Караян. В България по онова време подобни теми не се обсъждат открито. Дори и днес официалните биографии предпочитат да ги заобикалят. Достатъчно е да се каже, че Чакъров живее живота си по собствените си правила – далеч от родината и далеч от нейните очаквания.

Погребан е встрани от главната алея в Централните софийски гробища. „Управата е намерила парцел, за да го смести“, пишат тогавашните вестници. В горещия августовски ден на 1991 г. нито един официален представител на новата демократична България не идва да се поклони пред него. Може би заради мълвата. Може би поради друга причина. „Диригентът си отиде от света без реквием, без фото- и телевизионни камери, без тържествени прощални слова, но изпратен от любовта на своите почитатели“, пише Памукова. Едва ли някой би могъл да го каже по-точно.
Днес, 35 години след смъртта му, идеята Новогодишният музикален фестивал в България да носи неговото име все още чака своя час. Родната му къща в Бургас не е отбелязана с нищо. Паметта понякога работи неравномерно – и в музиката, и в паметните плочи.