Добър ден, тате

Днес се навършват четиридесет години от смъртта на Хиндо Касимов. Дъщеря му Мария отбелязва годишнината с текст, написан с онова тихо спокойствие, което идва, когато скръбта е престояла достатъчно дълго, за да се превърне в памет. В него няма патос, а малки, истински картини – лимонада с мента по улица „Богориди“, клоунските им имена Шупи и Диндо, ароматът на кафе, смляно с ръчна мелничка, песента „Маруцела“ в антракта на спектакъла „Как се обира една банка“. Това е разказ за баща, когото губи едва на шестнайсет години, но когото никога не престава да среща в спомените си.
Хулиси Мухаремов Касимов е роден на 11 октомври 1934 г. в Бургас в турско семейство. Родът му е добре познат в морския град с прочутата фурна на баба Марийка – майката на бъдещия актьор. Освен с хляба си, семейството остава в паметта на бургазлии и с човечността и щедростта си – качества, които Хиндо носи през целия си живот.
Бургас оформя характера му, а морето му дава онова усещане за свобода, което остава завинаги у хората, израснали край брега. „Хиндо, Васо и морето“ – така мнозина ще си спомнят младите години на двамата приятели. По-късно съдбата ги събира в Сатиричния театър. През 1960 г. Хиндо Касимов и Васил Попов – и двамата родени през 1934 г., единият от Бургас, другият от софийската улица „Кокиче“ – поставят началото на едно от най-обичаните комедийни партньорства в България. От този момент до смъртта си Касимов остава неизменна част от трупата на Сатиричния театър – двадесет и шест години, прекарани на една сцена.
Всъщност дуетът с Васил Попов се ражда не в театъра, а в студиото на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Радиото. Поканени за общ запис, двамата почти веднага откриват изключителната си сценична химия. Импровизациите им печелят публиката, а хуморът им съчетава достъпност, вкус и мярка. Скоро се превръщат в любимци на няколко поколения – артисти, на чиито скечове еднакво се смеят и дядовците, и внуците.

На сцената на Сатиричния театър Хиндо Касимов създава десетки запомнящи се роли – в „Януари“ на Йордан Радичков, „Женитба“ на Гогол, „Рейс“ на Станислав Стратиев, „Господин Балкански“ на Георги Данаилов и „Доктор“ на Нушич. Играе и в мюзикълите „Михал Мишкоед“ и „Криворазбраната цивилизация“ на Хачо Бояджиев.
Киното също оставя ярка следа в творческата му биография. Участва във филмите „Краят на една ваканция“, „Шведските крале“, „Гибелта на Александър Велики“, „На всеки километър“, „Гола съвест“, „Нако, Дако, Цако“, „Зех тъ, Радке, зех тъ!“, „Може би фрегата“, „Солистът“ и „Не е куче като куче“, както и в телевизионните продукции „Три срещи със загадъчното“ и „И това, ако е морал“.
И все пак, когато го питат кое е най-важното за него, Хиндо Касимов никога не се колебае. „Театърът е там, където трябва да си най-искрен, най-истински, най-… най-… най-…“, казва той. Многоточието остава недовършено, но думите след него сякаш са ясни за всеки, който го е гледал на сцената.
Публиката го познава най-вече като голям комик. Колегите му обаче знаят и друго – че зад усмивката се крие актьор с мечта за големите драматични роли. Неслучайно Георги Калоянчев го описва с едно кратко изречение, което казва всичко: „Човек беше той.“
Животът му не преминава без изпитания. По време на Възродителния процес Хулиси Касимов е принудително преименуван на Хиндо. Името остава с него до края на живота му.
Още през 50-те години той чете новините на турски език по Радио София – детайл, който разкрива двойната му културна принадлежност. Той носи в себе си едновременно Бургас и София, турския и българския език, семейната традиция и театралната сцена. Всичко това по естествен начин се превръща в част от неговия неподражаем хумор.

На 24 юли 1986 г. Хиндо Касимов си отива едва на 51 години. Дъщеря му Мария е само на шестнайсет. Оттогава всяка година тази дата я връща към спомените за баща ?.
Днес Мария Касимова-Моасе – журналист и публицист, позната на читателите от „Формула 5“ и от многобройните си текстове – продължава да разговаря с него чрез спомените си. Среща го по улица „Богориди“, сред брезите на местността Мечката, в Първия концерт за пиано на Чайковски, в неаполитанската песен „Маруцела“ и в най-обикновените житейски съвети, които никога не избледняват.

Един от тях остава с нея завинаги: „Пий сутрин кафето си спокойно и бавно. То е първото ти удоволствие в деня.“ Това е малко изречение, но понякога именно в такива думи един човек продължава да живее най-дълго.