Двойният стандарт лъсна: Русия е агресор, а за САЩ започват оправданията

Остър политически коментар на Нуш Кръстева предизвика внимание след участие на Константин Вълков в предаването „2 на 2“, където студентка по политология му задава директен въпрос: Америка агресор ли е?

Именно начинът, по който Вълков отговаря, се превръща в центъра на критиката.

Според Кръстева въпросът е бил съвсем ясен и е изисквал категорична позиция, но вместо това Вълков се е опитал да избегне директен отговор чрез собствено тълкуване на понятието „агресор“.

По думите ѝ той заявява, че според неговата дефиниция агресор е държава, която нахлува в друга страна и иска част от нейната територия.

Точно тази формулировка предизвиква най-силната реакция на авторката.

Тя пита как е възможно в разговор за международното право да се използва изразът „по моята дефиниция“, сякаш значението на агресията е въпрос на лично усещане или политическо удобство.

Кръстева подчертава, че нито Константин Вълков, нито Андрей Гюров, нито Георги Кандев, нито който и да било друг политически участник може да има собствена дефиниция за агресията, защото според нея понятието вече е определено в международното право.

В текста си тя се позовава на Резолюция 3314 на Общото събрание на ООН от 14 декември 1974 г., според която агресия е употребата на въоръжена сила от една държава срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава.

Оттук Кръстева извежда основния си аргумент.

Според нея териториалните претенции са само една от възможните форми на агресия, но не са задължително условие, за да бъде едно военно действие определено като агресивно.

С други думи, според изложената от нея теза, държава може да използва въоръжена сила срещу друга държава, без да има намерение да завладява дори сантиметър от нейна територия, и това отново може да попадне в понятието за агресия.

Именно тук тя вижда големия политически проблем.

Кръстева заявява ясно, че Русия е агресор и че това според нея е факт. Но според нея същите принципи и същите правни критерии трябва да се прилагат и когато става дума за действията на Съединените щати.

По думите ѝ част от българската „демократична общност“ е изключително категорична, когато трябва да осъди Русия.

Тогава, пише тя, в публичния разговор веднага се появяват понятия като международно право, Устав на ООН, суверенитет, териториална цялост, резолюции и членове.

Когато обаче разговорът стигне до Съединените щати, според Кръстева същите хора започват да търсят обяснения, контекст и изключения.

Тя описва този подход като двойно мерене и политическа непоследователност.

Според нея тогава се появяват аргументи от типа, че САЩ „имат какво да си връщат“, че Иран подкрепя определени групировки или че действията на Вашингтон трябва да се разглеждат в различна политическа рамка.

Кръстева не приема подобна логика.

Според нея международното право не може да се прилага избирателно според това дали дадена държава е политически приятел или противник.

Именно затова тя насочва критиката си не толкова към конкретен геополитически избор, колкото към поведението на хората, които според нея претендират за принципност, но я прилагат само когато това е политически удобно.

В текста ѝ критиката към т.нар. „умно-красиви“ е особено остра.

Кръстева ги обвинява, че са принципни само когато принципът сочи в удобната за тях посока.

Според нея те не защитават международното право като универсален принцип, а го използват като инструмент срещу държави, които не харесват.

Същото, по думите ѝ, важи и за отношението им към истината.

Когато истината съвпада с политическата им позиция, тя бива представяна като абсолютна. Когато обаче поставя в неудобна ситуация съюзник или политически предпочитана държава, тогава започват опити за преформулиране, уточняване и създаване на нови дефиниции.

Кръстева нарича това не принципност, а политическо подлизурство.

Тя е особено критична към хората, които според нея се представят като носители на интелектуално и морално превъзходство, но всъщност реагират като партийни привърженици.

В текста си използва остри определения и сравнения, за да опише тази според нея непоследователност.

Посланието ѝ е, че подобни хора са смели и категорични, когато осъждат „чуждите“, но стават предпазливи и уклончиви, когато въпросът опре до „своите“.

По думите ѝ за едни се искат най-тежките морални и политически присъди, докато за други се намират удобни обяснения и специални дефиниции.

Кръстева заявява, че именно поради това никога не би подкрепила политическата идея, която тези среди представят като „дясна“.

Тя уточнява, че не отхвърля десните идеи или демокрацията сами по себе си.

Критиката ѝ е насочена към хората, които според нея говорят за върховенство на закона, докато едновременно с това променят правилата според това кой е засегнат.

Същото според нея важи и за заявяваната свобода на мисълта.

Кръстева обвинява тези среди, че вместо действително свободно мислене повтарят едни и същи политически тези и реакции.

Според нея техният проблем не е идеологическата им принадлежност, а липсата на последователност.

Авторката стига още по-далеч и твърди, че истината за тях остава истина само докато не постави в неудобна ситуация „правилния геополитически господар“.

Тя обръща внимание и на езика, който според нея тези среди използват спрямо политическите си опоненти.

Кръстева припомня определения като „промити“, „копейки“, „тролове“, „необразовани“ и „провинциалисти“, които според нея често се използват срещу хора с различна позиция.

Но според авторката цялата претенция за интелектуално превъзходство се разпада в момента, в който една студентка задава простия въпрос дали Съединените щати могат да бъдат определени като агресор.

Тогава, според Кръстева, вместо ясен отговор се появява формулировката „по моята дефиниция“.

Тя определя точно този момент като показателен за цялата политическа система от двойни стандарти, срещу която насочва текста си.

Кръстева пише, че за нея подобни политически среди са станали предвидими.

По думите ѝ тя предварително може да предположи кой ще бъде обявен за агресор още преди да е започнал самият конфликт, стига да види знамето на съответната държава.

Това, според нея, е доказателство, че не става дума за универсални принципи, а за предварително зададена политическа лоялност.

„Не ми продавайте политическата си лоялност като научна дефиниция“, е едно от ключовите послания в текста.

Кръстева настоява политическите предпочитания да не се представят като международно право, а двойният стандарт да не се маскира като принципност.

Тя отправя и критика към политическите връзки, финансирането и подкрепата около предизборни кампании, като поставя под съмнение доколко част от заявяваните позиции са действително принципни.

В края на текста си Кръстева формулира основната си теза в едно изречение:

Принципът, който важи само за врага, не е принцип, а пропаганда.

И точно след това идва въпросът, с който тя оставя читателите:

Ако международното право трябва да важи еднакво за всички, Израел агресор ли е?

Така целият текст се превръща в критика не просто към един телевизионен отговор, а към много по-широк политически модел.

Модел, при който едни и същи понятия според Кръстева получават различно съдържание в зависимост от това за коя държава, кой съюзник и коя политическа страна се говори.

Именно срещу този подход тя насочва най-силното си обвинение: че когато правилата се променят според това кой стои от другата страна, вече не става дума за принципи, а за политическа лоялност.