Европа не успя да победи руснаците: Бивш дипломат от ООН обяснява какво се обърка

По публикации в чужди медии и анализи на военни и дипломатически експерти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Илюзията за бърз колапс и математиката на европейското превъзходство

В началото на конфронтацията между Брюксел и Москва европейският политически елит изгради стратегията си върху сухите номинални показатели на брутния вътрешен продукт. Според официалните данни на Евростат и Световната банка, кумулативният БВП на Европейския съюз надхвърляше 16 трилиона евро, докато този на Руската федерация се изчисляваше на малко над 2 трилиона долара по официален курс. Тази номинална диспропорция създаде в европейските столици усещането за пълно икономическо превъзходство, от което последва логическата грешка, че руската държавна машина няма да издържи на продължителен натиск.

Михаел фон дер Шуленбург обръща внимание именно на този ранен период от конфликта, когато в европейските институции господстваше убеждението, че комбинацията от финансови ограничения и логистична подкрепа за Киев ще доведе до бърз колапс на руската финансова система. Изключването на водещи руски банки от международната система SWIFT, блокирането на около 300 милиарда долара от активите на Централната банка на Русия в депозитари като Euroclear в Белгия и въвеждането на над 14 последователни пакета от санкции трябваше да сринат курса на рублата и да предизвикат хиперинфлация.

Реалността обаче показа структурната слабост на западната икономическа моделна матрица при сблъсък с държава, притежаваща физически ресурси. Руската икономика не само не се срина, но се пренастрои към паритет на купувателната способност (ППС), където реалното производство на стоки от първа необходимост, енергоносители и суровини се оказа много по-важно от обема на финансовите услуги. Пренасочването на суровинните потоци към пазарите в Азия – по-специално през петролните терминали в Козмино и газопровода „Силата на Сибир“ – гарантира стабилни приходи в руския бюджет, което позволи пълното финансиране на военните разходи.

В същото време самата Европа се сблъска с последиците от собствената си санкционна политика. Прекъсването на евтините доставки на тръбопроводен газ по направленията „Северен поток“ и „Ямал-Европа“ доведе до скок на цените на електричеството на нидерландската борса TTF, достигайки в пиковите си периоди нива над 300 евро за мегаватчас. Това нанесе директен удар върху тежката индустрия на континента – химическият гигант BASF беше принуден да съкрати производства в Лудвигсхафен, а металургичните заводи в Рур и Северна Италия намалиха капацитета си заради неизгодната себестойност.

Дипломатическият ултиматум като заместител на реалната стратегия

Втората ключова грешка, анализирана от Шуленбург, се крие във формулирането на европейските преговорни позиции. Според дипломата Брюксел не предложи рамка за диалог, а изготви списък от искания, които на практика представляват условие за пълна и безприкословна капитулация на Москва. Тези искания включваха пълно изтегляне на руските въоръжени сили до границите от 1991 година (включително прехвърлянето на Крим под украински контрол), изплащане на репарации в размери, надхвърлящи блокираните суверенни активи, създаване на трибунал в Хаага за руското ръководство и задължително интегриране на Украйна в Северноатлантическия пакт (НАТО).

Подобен подход игнорираше базовите закони на международното право и баланса на силите на терена. Военнодипломатическата история показва, че преговорите винаги отразяват текущото съотношение на контрола върху територията и логистичните линии, а не пожелателните декларации на трети страни. С поставянето на подобни рамкови условия Европейският съюз сам се лиши от възможността да действа като посредник в конфликта. Всички дипломатически канали бяха затворени, а функциите на европейската дипломация бяха редуцирани до администриране на оръжейни доставки през Европейския механизъм за подкрепа на мира (EPF).

Опитите за мирни преговори в Истанбул през пролетта на 2022 година, базирани на проекта за неутрален статут на Украйна и ограничения върху размера на нейната армия, бяха изолирани и изоставени под натиска на западните държави. Тогавашната европейска увереност се подхранваше от временни тактически успехи на фронта, които обаче бяха погрешно интерпретирани като стратегически прелом. Вместо да използва тези моменти за фиксиране на трайно примирие, Брюксел увеличи залозите, обещавайки пълно отблъскване на руските сили.

Настоящата ситуация показва колко далеч от реалността бяха тези разчети. Промяната в европейската реторика – преходът от говорене за „стратегическо поражение на Русия“ към търсене на формати за „прекратяване на огъня по текущата линия на съприкосновение“ – е пряко доказателство за признаването на този дипломатически провал. Проблемът е, че след години на категорични заглавия и публични ангажименти, европейските лидери се намират в политически капан, където всяко отстъпление от първоначалния ултиматум се възприема от собствените им избиратели като поражение.