Европейците си сложиха сини очила след междинните избори в САЩ

Елдар Мамедов, Responsible Statecraft 

Победата на демократите на междинните избори беше посрещната с предпазливо облекчение в цяла Европа. След две години, белязани от митата на президента Доналд Тръмп, заплахите за анексиране на Гренландия и упреците към европейските съюзници от НАТО относно разходите за отбрана, много европейски политици възприемат поражението на републиканците като дългоочаквана промяна в курса.

Въпреки това реакциите разкриват и противоречията в самата външна политика на Европейския съюз, особено по отношение на войните в Иран и Украйна.

Вместо да анализират причините за поражението на Тръмп, лидерите на ЕС предпочетоха да го тълкуват като потвърждение на собствените си идеологически убеждения.

Върховният представител на ЕС по въпросите на външната политика, Кая Калас, както и се очакваше, видя в изборите надежда, че новият Конгрес ще укрепи трансатлантическото единство и подкрепата за Украйна, като вероятно ще преодолее недостатъчната ангажираност на Тръмп към украинската кауза, която тя критикуваше по-рано.

В същия дух Кристел Шалдемозе, заместник-председател на Европейския парламент, изрази „предпазлив оптимизъм“, че резултатите биха могли да „бъдат от полза за Украйна и за зеления преход“. Междувременно испанският премиер от център-лявото, Педро Санчес, интерпретира гласуването като „отхвърляне на неравенството, омразата, сексизма и отричането на климатичните промени“.

Все пак няма доказателства, че поражението на Републиканската партия е било причинено предимно от възприеманата липса на подкрепа от страна на Тръмп за Украйна или че то е било потвърждение на прогресивна социална програма.

По-скоро проучванията, включително Associated Press-NORC, New York Times/Siena, Fox News и Gallup, последователно показаха, че средно около 75% до 80% от анкетираните са заявили, че „разходите за живот“ (цените на бензина) и войната с Иран са изиграли важна роля в решението им как да гласуват. В анкетите при излизане от избирателните секции 74% от гласоподавателите заявиха, че войната е била „решаващ“ или „основен“ фактор за решението им във вторник. Самият вицепрезидент Джей Ди Ванс оцени войната с Иран като основната причина за разгрома на републиканците.

Показателно е, че онези в Европа, които бързо се възползваха от антивоенните настроения, не бяха центристите, противопоставящи се на Тръмп по идеологически причини, а неговите бивши почитатели от националистическата десница.

Жордан Бардела, лидер на френската партия „Национален сбор“, и Алис Вайдел, лидер на германската партия „Алтернатива за Германия“ (AfD) – двете партии, водещи в социологическите проучвания в съответните си страни, приписаха поражението на Тръмп на икономическите последствия от войната му в Иран.

Това беше хитър политически ход от страна на националистите. Те се противопоставиха на войната в Иран още от самото начало, докато някои от европейските лидери, които първоначално приветстваха войната, сега се оплакват от последствията ѝ.

Германският канцлер Фридрих Мерц е особено показателен пример. Когато Израел нападна Иран през юни 2025 г., той похвали страната за това, че върши „мръсната работа“ на Запада. Той защити значително по-мащабната американско-израелска бомбардировъчна кампания, започнала през февруари 2026 г., като заяви, че „не е моментът да поучаваме съюзниците си по международно право“.

Сега Мерц се оплаква, че войната е струвала на Европа над 100 милиарда евро поради по-високите цени на енергията. „Мръсната работа“ се е оказала с твърде висока цена.

Председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, която говори за „демократичен преход“ в Техеран, докато бомбите на САЩ и Израел започнаха да падат, сега оценява цената на войната на 127 милиарда евро (143 милиарда долара) в допълнителни разходи за изкопаеми горива. Нито Мерц, нито фон дер Лайен обаче са изразявали публично мнение, че свързват резултатите от изборите с войната срещу Иран.

Мерц и фон дер Лайен олицетворяват един по-широк европейски провал. Правителствата на страните от ЕС имаха малко значимо влияние върху решението на Вашингтон да влезе във война. Въпреки това някои, като Германия, го подкрепиха. Други, като Франция, признаха, че войната нарушава международното право, но наблегнаха на „дестабилизиращото поведение“ на Иран в региона. Още други, като Италия, Португалия, България и Кипър сътрудничиха, като позволиха на САЩ да използват военни бази на тяхна територия за нанасяне на удари срещу Иран. Испанският премиер Педро Санчес беше забележително изключение, като се противопостави напълно на войната още от самото начало.

Сега лидерите на ЕС се намират в затруднение, което сами са си създали, като опозицията ги обвинява, че са позволили война, която обеднява собствените им граждани. А цената на тази подкрепа вече не се измерва само с инфлацията и цените, а и със сигурността. Иран даде ясно да се разбере, че ако САЩ и Израел атакуват отново, той ще отвърне на удара срещу всяка държава, която способства тези атаки. Генералният секретар на НАТО Марк Рюте неразумно се похвали, че от Европа са били извършени „5000 излитания“ на американски самолети. Европейските държави, които са сътрудничили в тези действия, се превръщат в легитимни цели от гледна точка на Техеран.

Единственият изход от това затруднение е лидерите на ЕС да последват примера на Санчес и да откажат да играят каквато и да е роля в подкрепата, по какъвто и да е начин, на по-нататъшни американски или израелски атаки срещу Иран. Вместо това те трябва да работят за възстановяване на собствената си дипломатическа роля в Близкия изток, включително чрез ангажимент с Иран и сътрудничество с страните от региона, като Турция, Пакистан, Саудитска Арабия, Катар и Оман, с цел да се намали напрежението.

И все пак неспособността на Европа да се дистанцира от войната на Вашингтон срещу Иран не беше просто въпрос на погрешна преценка. Тя отразяваше убеждението на лидерите на ЕС, че подчинението на Тръмп е необходима цена, за да го задържат на страната на Европа и Украйна срещу Русия.

Това беше очевидна грешка в преценката; Тръмп последователно показваше предпочитанието си да сключи сделка с Москва. Европейските лидери трябва сега да разберат, че надеждата, че демократичният контрол над Конгреса просто ще означава възстановяване на ястребовата трансатлантическа политика, би била не по-малко илюзорна, отколкото се оказа покорството към Тръмп.

Възможно е демократичният Конгрес да се опита да увеличи военната помощ за Киев и да наложи по-строги санкции срещу Москва. Но има и друга възможност: демократите може и да предпочетат да се концентрират върху вътрешните въпроси и икономическите последствия от войната с Иран, оставяйки на Тръмп значителна свобода да продължи преговорите с Москва. В крайна сметка изборите нямаха почти нищо общо с политиката на Тръмп спрямо Украйна.

Вътрешната несигурност относно подхода на САЩ е част от проблема. Елитите на ЕС трябва най-накрая да признаят, че тяхната сигурност не може да остава заложник на променливите събития във вътрешната политика на САЩ.

За щастие, две европейски държави наскоро показаха пътя напред. На 27 октомври финландският президент Александър Стаб и норвежкият министър-председател Йонас Гар Стьоре проведоха разговор директно с руския президент Владимир Путин относно войната в Украйна и перспективите за възобновяване на преговорите.

И Финландия, и Норвегия са членове на НАТО, граничат с Русия и твърдо подкрепят Украйна. Въпреки това техните лидери признаха, че възпиращият ефект и дипломацията не се изключват взаимно. Въпреки че инициативата им не доведе до незабавен пробив, тя показа, че европейците могат да влязат в диалог с Москва, без да изоставят Киев или да чакат Вашингтон да предприеме действия.

Войните в Иран и Украйна разкриват двете страни на едно и също европейско затруднение. В Близкия изток Европа е платила огромна икономическа цена за военни решения, върху които не е имала контрол – и на които не е успяла да се противопостави. В Украйна тя е ангажирала значителни ресурси, като същевременно се надяваше Вашингтон да поеме водещата роля в конфронтацията с Русия.

И двата залога се провалиха. Демократичният Конгрес не може да спаси Европа от необходимостта да преследва собствената си стратегическа автономия. Това означава нещо повече от по-високи разходи за отбрана или закупуване на по-малко американско оръжие. То изисква също така отхвърляне на ненужни войни, ангажиране с противниците и самостоятелно провеждане на дипломатически инициативи.

Противно на твърденията на много елити в ЕС, изборите в САЩ изглеждат по-скоро като отражение на нарастващата съпротива в Запада срещу безкрайните войни, отколкото като знак за глобален отстъп на националния популизъм. Правителствата в Европа могат да пренебрегнат това настроение само на свой риск.