Фашистките лагери през детските очи не са история. Те са рана, която не зараства. Те са спомен, от който кръвта изстива във вените
Фашистките лагери през детските очи не са история. Те са рана, която не зараства. Те са спомен, от който кръвта изстива във вените и човек е принуден да се запита докъде може да стигне човешката жестокост и колко може да понесе едно дете.
Антонина Ивановна Стафеева е била само на шест години, когато започва Великата отечествена война. Седем навършва през август. Детство почти не е имала. Вместо игри и безгрижие съдбата ѝ отрежда бомбардировки, глад, побои и концлагери.
Тя живее със семейството си в голямото и красиво село Менюша в Новгородска област, на малко повече от двеста километра от Ленинград. Само дни след началото на войната през селото започват да минават бежанци. Разказват за зверствата на фашистите. След тях идват отстъпващите съветски войници.
По спомените на Антонина Ивановна именно отстъпващата армия взривява зимния път към Ленинград. Историята почти не говори за това, но ако пътят не е бил унищожен, фашистите биха имали няколко решаващи дни, за да стигнат до града. Тогава селяните дори негодуват. Как ще стигат сега до Ленинград. Никой още не осъзнава каква цена е платена, за да бъде спасен.
На разсъмване на 10 юли започва бомбардировката. Антонина, майка ѝ, сестра ѝ и брат ѝ успяват да излязат навън в последния момент. Бомба пада върху къщата им. Запалва се не само домът им. Гори цялото село.
По думите ѝ земята е била толкова нагорещена, че са мислели, че не селото гори, а самата земя. Самолетите кръжат цял ден. Едва вечерта хората започват да се надигат и да решават какво да правят.
Решението е сутринта да се тръгне към гората, към партизаните. Но сутринта фашистите вече са там. Техника колкото поглед стига. Те бързат към Ленинград, но не могат да преминат през взривения път.
Тогава започват да карат жените да секат дървета и да носят тежки трупи, за да възстановят пътя. Който откаже, го разстрелват на място.
На следващия ден до църквата издигат бесилка. Събират всички жители, включително децата. Довеждат млад ранен лейтенант, оставен при отстъплението. Предаден е от свой познат, с когото са учили заедно. Сега той е на страната на окупаторите.
Лейтенантът е обесен публично. Тялото му виси два дни. През нощта жените тайно го свалят и го погребват.
Фашистите остават в селото само седмица и тръгват по обходен път към Ленинград. Но адът за оцелелите тепърва започва.
Настъпва зима. Няма дрехи. Няма храна. Танковете са смазали всичко по нивите. Хората копаят землянки в бомбените кратери. Преживяват зимата с брезова каша. Майката дава на децата по една лъжица на ден. Повече не може.
Тази каша не е метафора. Събират дърво, режат го с тъпа трионка, варят стърготините. Запиват с отвара от смърчови клонки. В селото няма нито едно животно. Всичко е изведено в тила.
През пролетта засяват, но реколта не виждат. През есента на 1942 година решават да се изтеглят в гората. Там има партизани. Селяните имат собствен лагер, дори баня, която палят рядко, основно за да унищожават въшките.
Един ден партизаните се изкъпват набързо и си тръгват. След тях в банята влизат жените. Точно тогава идва карателният отряд с кучета. Някой ги е предал. Кой, никога не става ясно.
Започва клане. Гранати хвърчат в землянките. Бият жени и деца. Особено жестоко измъчват Анна, жената на командира на партизанския отряд. Тя изскача гола от банята с малкия си син Коля. Кучетата я настигат. Майката на Антонина успява да грабне детето, за да не вижда как убиват майка му.
Анна мълчи, докато я пребиват до смърт. Не издава партизаните.
Оцелелите са подредени в колони и подкарани към Велики Новгород. После в подвала на църква. На сутринта 15 деца, сред които и братът на Антонина, са отведени и никога повече не се връщат.
Започва дългият марш към Рига. Пешком. Гладни. Паднеш ли, те разстрелват. Антонина, вече на осем години, пада. Пускат куче по нея. Захапва я за крака. Белегът остава за цял живот. Майка ѝ я спасява в последния момент.
В Рига ги обръсват, заливат ги с разяждаща течност, кожата пада. Студен душ. Райе. Площад. Вятър. Дъжд.
Фашист убива бебе пред всички, удряйки го в каменен ъгъл, защото плачело. След това говори за културната немска нация и за руснаците като свине.
После кораб. Бомбардировки. Хора се давят. Други са разстрелвани във водата.
Данциг. Хляб, нарочно поставен като унижение. Сценка за гавра. Заплахи, че така ще бъдат унищожени всички.
Следва Германия. Лагер. Бараки. Децата са донори на кръв. Умират нощем. Труповете се товарят като дърва. Кръвта се взима все по-често. Смъртта става все по-масова.
Инжекции, от които децата пълзят и търсят корени и червеи. Майките шепнат как да ги пазят.
Плеть. Удари. Забрана за плач. Всяка лоша новина за фашистите означава нов побой.
Един ден фашистите ги няма. Американски войници влизат и замръзват от ужас.
Спасението идва. Франция. Победата. Завръщане у дома. Пешком. Хляб с повидло на границата. Разрушено село. Недоверие. Глад.
Антонина оцелява. Завършва училище. Работи. Създава семейство. Живее. Остава Човек.
И казва на младите само едно. Пазете мира. Не се карайте за дреболии. Войната е най-страшното нещо. В нея най-много страдат децата.
Тези думи не са пропаганда. Те са присъда. И предупреждение.
Източник: дзен канал „Билет в СССР“
Post Comment