Гласът, който накара света да произнесе името на България с уважение

На 11 юни 2005 г. България загуби жена, която никога не се побираше в обичайните определения. Да я наречеш просто оперна певица е все едно да кажеш, че Родопите са просто хълмове. Гена Димитрова беше природно явление – глас, който не се подчиняваше на моди, школи и национални граници.
Тя се ражда на 6 май 1941 г. в плевенското село Беглеж. Приживе приемала с усмивка подмятанията на някои оперни примадони, че е „от село“. Не се обиждала. Напротив – отвръщала с гордост, че в операта от село са дошли двама души: Гена Димитрова и Джузепе Верди. Съдбата очевидно има вкус към символиката, защото години по-късно именно българката ще бъде призната за една от най-великите Вердиеви певици на всички времена.
Детството й е далеч от блясъка на световните сцени. В Беглеж няма опера, няма ложи и кристални полилеи. Всъщност Гена е едва на 18 години, когато като студентка в София за първи път гледа опера – и това е именно „Аида“ на Верди. Момичето от селото, което дотогава никога не е виждало подобно представление, едва ли е предполагало, че един ден ще покорява най-престижните оперни театри именно с музиката на италианския гений.
На приемния изпит в Българската държавна консерватория изпява „Хей, Балкан, ти роден наш“. Приета е веднага. Завършва през 1964 г. в класа на големия вокален педагог проф. Христо Бръмбаров.
Студентските години обаче нямат нищо общо с романтичните представи за бъдеща прима.

За да се издържа, Гена работи като миячка на съдове в стола на Консерваторията. Някои по-заможни колежки се подсмихват зад гърба й. Тогава известната вокална педагожка Лиляна Жабленска произнася думи, които звучат почти пророчески:
„Сега вие й се смеете, че ви мие съдовете, а един ден може би вие ще миете нейните.“
Животът доказва колко права е била.
След дипломирането си между 1964 и 1966 г. Гена специализира в майсторски клас към Консерваторията, а след това става стажант в Софийската опера, където първоначално изпълнява малки роли.
През 1966 г. заминава за специализация в Студиото за млади оперни певци към легендарната „Ла Скала“ в Милано.
За едно момиче от Беглеж това е покана към Олимп.
Големият й пробив идва на 27 декември 1967 г., когато изпълнява ролята на Абигаил в „Набуко“ от Джузепе Верди.
Роля, от която много сопрани изпитват страх.
Абигаил изисква огромен глас, желязна техника и психика. Гена е готова с партията още на 26-годишна възраст. Но на сцената на „Ла Скала“ дебютира значително по-късно – едва на 42 години. Понякога талантът пристига рано, а признанието – точно навреме.
Тя бързо се превръща в прима на театъра, обожавана от публика, диригенти и колеги.
Най-успешният период в кариерата й започва на 7 декември 1983 г., когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Турандот“ в „Ла Скала“, с участието на Пласидо Доминго.
Следва десетилетие на световен триумф.
Турандот, лейди Макбет в „Макбет“, Амнерис в „Аида“, Абигаил в „Набуко“. Залцбург, Милано, Ню Йорк.
През 1984 г. изпълнява лейди Макбет на фестивала в Залцбург. През 1986 г. се завръща като Абигаил в „Ла Скала“. През 1987 г. дебютира като Турандот в „Метрополитън опера“, а същата година печели международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.
Турандот се превръща в нейна съдба.
Но ако трябва да избере любима роля, Гена посочва Елизабет от „Дон Карлос“. Най-високото признание обаче печели именно като Абигаил – образът, с който започва звездният й път.
Репертоарът й не е огромен. Но оперните театри по света я търсят за най-тежките сопранови партии – Турандот, лейди Макбет, Джоконда, Аида, Амелия.
Именно с тях се превръща в една от най-титулуваните певици на своето време.
В Италия е обявена за „Най-добра изпълнителка на Амелия“ от „Бал с маски“. Получава наградата „Сребърна арена“ на Арена ди Верона за изпълнението си в „Джоконда“, посветено на Мария Калас. Сред отличията й са още „Златен стрелец“, „Златен Верди“ и „Пучини“.
Въпреки световната слава тя никога не прекъсва връзката си с България.
Провежда майсторски класове в Атина, Рим, Будапеща, София и други градове. Предава знанията си на младите певци и често съжалява само за едно – че не е направила повече грамофонни записи и че не са заснети достатъчно спектакли, които да показва на своите ученици.

Малцина знаят, че зад могъщия глас се е криел човек, чужд на светската суета.
Не обичала шумните събития и гледала с подозрение на модерните технологии. Нейната ученичка и приятелка Венета Радоева разказва, че едва година преди смъртта си успели да я убедят да си купи мобилен телефон.
Въпреки възможностите си никога не си наема домашна помощница. Сама готви, сама подрежда дома си и се облича семпло.
Голямата й слабост били… хороскопите.
Осиновената й дъщеря Милена – всъщност дъщеря на сестра й – разказва, че Гена купувала астрологическа литература от различни краища на света и обичала да гадае бъдещето. Милена е осиновена, когато е на 12 години. Гена й осигурява сигурност и образование, изпраща я да учи във Виена и се опитва да й предаде любовта към музиката. След шест години уроци по пиано става ясно, че момичето няма влечение към сцената и по-късно завършва операторско майсторство.
Животът й не е пощаден и от тежки удари.
Съпругът й Георги загива при тежка автомобилна катастрофа на Околовръстното шосе край София. Близките им разказват за силна и сплотена връзка. Смъртта му буквално я съсипва.
Пред свой близък във Виена Гена признава, че се чувства толкова отчаяна, че й идва да се хвърли от балкона. Това, което я задържа на крака, са учениците й. Някои от тях дори живеят в дома й на улица „Московска“, където тя ги подкрепя като истинска духовна майка.
В последните години от живота си се оттегля постепенно от голямата сцена.
На своя 60-годишен юбилей взема решение да се посвети изцяло на преподаването.
„Не искам нищо повече да жертвам за този глас и за тая кариера“, казва тя. „Щастлива съм, че за 100-годишнината на Верди ще мога да изпея любимата си роля. А как ще я изпълня – нищо не обещавам. Моля ви, ръкопляскайте!“

Когато коварната болест я застига, до последно крие от близките си колко тежко е състоянието й. Заминава за лечение в Милано, придружена единствено от своя близка приятелка лекар.
На 11 юни 2005 г. Гена Димитрова си отива в онкологична клиника в Милано.
Новината обикаля света за часове.
Още същия ден „Ла Скала“ отдава почит към своята дългогодишна звезда, посвещавайки й генералната репетиция на новата постановка на „Бохеми“ от Пучини.
В едно от последните си интервюта тя казва:
„Много неща не съм успяла да направя през живота си, но смятам, че съм привилегирована – Господ ми даде толкова много талант, че колкото и да ми подливаха вода, аз все бях отгоре. Животът, който обаче живях, беше жертван в името на кариерата ми. Вече мечтая за тишина.“
Някои певици оставят след себе си успешна кариера.
Гена Димитрова остави нещо много по-рядко – легенда. Историята на едно момиче от Беглеж, което миеше чинии в студентския стол, за да плати образованието си, а после накара най-взискателната оперна публика в света да стане на крака и да аплодира България.