Гласът на Тракия

На 13 юли 1922 г. в ямболското село Люлин, тогава известно като Ени махле, се ражда една от най-големите певици в историята на българската народна музика – Вълкана Стоянова. Най-малкото дете в многолюдно семейство, тя наследява певческата си дарба и от двамата си родители. Най-ценният й дар обаче се оказва богатият песенен репертоар, който получава от майка си – жената, с която пее по седенки, сватби и селски събори още от най-ранна възраст.
Големият й талант е открит почти случайно. Едва 14-годишна, по време на събор за Спасовден, младата Вълкана впечатлява гостуващи музиканти, свързани с прочутия кларинетист Рамадан Лолов. Гласът й прави толкова силно впечатление, че скоро след това е поканена в София на прослушване. Започва да записва в студио „Арфа“, а първата й песен – „Стоян на Рада думаше“ – е съхранена на плоча още през 1936 г. До навършването на пълнолетие вече има близо 90 записа за различни музикални компании – впечатляващо постижение за едно момиче от малко тракийско село.

Истинският й звезден път започва през 1951 г., когато е сред одобрените изпълнителки за новосъздадения Държавен ансамбъл за народни песни и танци, ръководен от големия композитор Филип Кутев. Той бързо оценява необикновения й талант и я определя като еталон, по който останалите певици в хора трябва да се равняват. В продължение на повече от две десетилетия Вълкана Стоянова е първа и водеща солистка на ансамбъла. Заедно с него изнася концерти по най-престижните сцени на Европа, Азия и Америка, а навсякъде публиката я посреща с възторг.

Репертоарът й надхвърля 500 тракийски народни песни – богатство, което й носи прозвището „Гласът на Тракия“. Сред колегите си тя се радва на изключително уважение. Големи имена като Верка Сидерова и Недялка Керанова я наричат „майката на народната песен“ – признание, което трудно може да бъде измерено с официални отличия. През 1972 г. получава и най-високото творческо звание в тогавашна България – „Народен артист“.
След годините на сцената идва времето, в което започва да предава знанията си на следващите поколения. Преподава народно пеене в Националното училище за фолклорни изкуства „Филип Кутев“ в Котел, а по-късно и в Нов български университет. Сред учениците й са Бинка Добрева, Мария Колева, Гинка Иванова, Дарина Славчева, Стоян Варналиев и още много утвърдени изпълнители, които продължават традицията на българската народна песен.

Сред най-любопитните страници от нейната преподавателска дейност е срещата й с бъдещата попфолк и поп звезда Деси Слава. Още като съвсем младо момиче Десислава Донева се премества в София специално, за да взима частни уроци при Вълкана Стоянова. Именно голямата народна певица първа разпознава таланта й и лично я препоръчва на диригента на ансамбъл „Филип Кутев“ Георги Андреев. По онова време най-голямата мечта на младата изпълнителка е да стане част от ансамбъла. Макар съдбата по-късно да я отведе към попфолка и голямата поп сцена, Деси Слава и до днес определя Вълкана Стоянова като своя учителка – човека, положил основите на вокалното й изкуство.

Вълкана Стоянова си отива на 11 януари 2009 г. в София, на 86-годишна възраст. Малко преди това, през 2007 г., е удостоена със званието „Почетен гражданин на Стралджа“, а още през 2002 г. излиза компактдискът „Гласът на Тракия“, събрал най-обичаните й изпълнения. През същата 2007 г. Българската национална телевизия създава и документалния филм „Обичайте ме и когато няма да пея“ – заглавие, което сякаш най-точно описва мястото й в българската култура.
И след смъртта й паметта за нея продължава да живее. През 2013 г. в родния й край е издигнат паметник в нейна чест, а две години по-късно в Стралджа е учредена фондация „Вълкана Стоянова“. Нейната мисия е да съхранява делото на голямата певица и да подкрепя млади таланти в автентичния български фолклор – така, както самата Вълкана Стоянова правеше през целия си живот.
Има гласове, които не остаряват. Те просто престават да звучат на сцената и започват да живеят в паметта на народа. Такъв беше и гласът на Вълкана Стоянова – истинският глас на Тракия.