Големият бизнес с водата и храната: милиарди печалби на фона на свиваща се покупателна способност

Водата, храната, захарта, земеделието и огромните инвестиции на държавата изглеждат като различни теми, но зад тях стои един и същ въпрос: кой получава най-голямата част от създаваната стойност и кой в крайна сметка плаща сметката?

Точно този проблем поставя Борислав Сретков във втората част на анализа си „Кой изяжда банана“, в който разглежда концентрацията на икономическа сила в ръцете на големи корпорации, натиска върху производителите и потребителите и все по-активната роля, която държавата е принудена да поема.

Един от най-показателните примери е водата.

Достъпът до чиста вода е признат за човешко право, но паралелно с това бутилираната вода се е превърнала в огромен глобален бизнес. Според представените в анализа данни пазарът е нараснал с над 70 процента от 2010 г. насам и вече достига приблизително 300 млрд. долара годишно.

Значителна част от този бизнес е концентрирана в няколко международни компании. Danone, Coca-Cola, Nestlé и Tingyi държат според посочените данни около 35 процента от световния пазар. Ако към тях се прибави PepsiCo и се погледне американският пазар, концентрацията става още по-сериозна.

Примерът с Danone е особено показателен. Чрез марката Volvic компанията добива подпочвена вода, а според автора през 2023 г., въпреки тежката суша, е реализирала стотици милиони евро печалба и значителни дивиденти.

На другия полюс е огромна част от световното население. Милиарди хора все още нямат сигурен достъп до питейна вода или нормални санитарни условия.

Напрежението между бизнеса и достъпа до природния ресурс се вижда ясно и в Германия.

През пролетта на 2025 г. страната преминава през изключително сух период. В редица райони се изпомпва повече подпочвена вода, отколкото природата успява да възстанови чрез валежите.

В същото време големи компании продължават да използват подпочвените води за търговски цели.

В района на Барут например Red Bull и Rauch са получили разрешение за добив на около 2,3 млн. кубически метра вода. Според представените данни това се равнява на годишното потребление на град с десетки хиляди жители и представлява огромна част от добиваната в района подпочвена вода.

Подобни случаи пораждат основния въпрос: ако водата постепенно се превръща в дефицитен ресурс, кой ще има правото да я използва и при какви условия?

Не по-малко показателен е бизнесът със захарта.

Големите производители на сладкарски изделия от години насочват огромна част от маркетинга си към децата. Това е особено доходоносен пазар, защото захарта може сравнително евтино да бъде превърната в продукти с висока крайна цена и значителен марж.

Авторът обръща внимание, че германските деца консумират значително повече сладки продукти от препоръчителните количества, докато приемът им на плодове и зеленчуци остава недостатъчен.

Около 15 процента от германските деца между 3 и 17 години са с наднормено тегло, а част от тях попадат в категорията на затлъстяването.

Още по-показателни са парите, които индустрията влага в реклама.

Само през 2021 г. за реклама на захарни изделия в Германия са похарчени около 870 млн. евро. За плодове и зеленчуци сумата е едва около 17 млн. евро.

Разликата показва къде се намират големите финансови интереси.

Маржовете също са красноречиви. При мюсли, снаксове и кексове те достигат около 16,7 процента, при сладкарските изделия около 15 процента, докато при плодовете и зеленчуците са значително по-ниски.

Така икономическият стимул работи в полза на силно преработените продукти, които могат да бъдат произведени евтино, агресивно рекламирани и продадени със значително по-висока печалба.

Някои държави вече опитват да променят тази тенденция чрез облагане на подсладените напитки.

Великобритания, Южна Африка, Чили и Мексико са сред примерите за страни, които използват различни форми на данъци или специални налози, за да насърчат производителите да намалят количеството захар.

Във Франция проблемът се вижда от друг ъгъл.

Големите търговски вериги, ресторантите и производителите управляват огромната част от стойността на хранителния пазар. Масовите брандове и собствените марки на веригите позволяват чрез огромни обеми, реклама и силни позиции при договарянето да се постигат значителни печалби.

Най-силно притиснати често остават първичните производители.

Фермерите трябва да се конкурират помежду си и да доставят продукцията си на възможно най-ниски цени. В определени случаи натискът е толкова голям, че според анализа производителите работят с минимална печалба или дори на загуба.

В края на веригата обаче същият продукт може да достигне до потребителя с многократно по-висока добавена стойност.

Това води до централния въпрос в анализа: как може да бъде разпределена стойността така, че земеделецът, преработвателят, търговецът, работникът и крайният потребител да не бъдат поставяни един срещу друг?

Според автора един от възможните отговори е изграждането на по-къси и солидарни вериги за доставка.

Подобни модели вече съществуват в Германия, където земеделски производители организират местни мрежи и продават продукцията си директно на потребителите, заобикаляйки големите супермаркети.

Това позволява по-голяма част от крайната цена да остане при производителя, а клиентът да получава продукт с ясен произход.

Но подобен модел също изисква пари.

Семена, машини, гориво, транспорт, напояване, складове, заплати и достъп до пазара струват средства. Затова според анализа простото административно замразяване на цените не решава основния проблем.

Необходима е инвестиционна политика.

Именно тук Германия предприема мащабна промяна.

Германската държава започва огромна инвестиционна програма на стойност 500 млрд. евро. Средствата трябва да бъдат насочени към модернизация на инфраструктурата, дигитализацията, образованието, енергетиката, транспорта, здравеопазването, жилищното строителство и земеделието.

От общия пакет около 300 млрд. евро са предназначени за проекти на федерално ниво, 100 млрд. евро за провинциите и общините, а други 100 млрд. евро за проекти, свързани с климатичната трансформация.

Германия на практика признава, че в продължение на години е натрупвала огромен инвестиционен дефицит и сега трябва ускорено да наваксва.

В Министерството на финансите е създадена структура „Модерна Германия“, която трябва да следи изпълнението на програмата.

Акцентът е поставен върху прозрачността, контрола и възможността обществото да вижда къде точно отиват средствата и какви резултати носят.

Целта не е само изграждането на нова инфраструктура.

Очакването е инвестициите да увеличат икономическия растеж, производителността, заетостта и капиталовата база на страната.

В крайна сметка анализът стига до много по-големия проблем зад цената на една бутилка вода, едно хлебче или една шоколадова вафла.

Това е въпросът за неравенството.

Когато печалбите и дивидентите растат, а покупателната способност на големи групи от населението се свива, икономическата система започва да създава все по-сериозно напрежение.

Производителят иска по-висока цена, защото разходите му растат. Работникът иска по-висока заплата. Търговецът защитава своя марж. Инвеститорът очаква дивидент. Държавата събира данъци, а потребителят трябва да плати крайната сметка.

Точно тук се връщаме към метафората за „банана“.

Стойността се създава от множество участници, но въпросът е кой получава най-голямото парче.

Ако твърде голяма част от него постоянно отива към най-силните играчи, докато производителите и потребителите получават все по-малко, икономическият модел рано или късно започва да губи устойчивост.

Затова истинският спор вече не е само колко струва храната или водата.

Големият въпрос е кой контролира ресурсите, кой определя цената, кой прибира печалбата и кой в крайна сметка изяжда „банана“.