Голямата сделка: Къде и защо Русия и Украйна не се удрят!?

По публикации в медиите и анализи на военни специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.

Илюзията за джентълменско споразумение в ядрената сфера

Във всеки продължителен военен конфликт рано или късно възниква изкушението очевидните аномалии в списъка с цели да бъдат обяснени с тайна дипломация. Фактът, че след повече от две години интензивни ракетни и дронови удари по енергийната инфраструктура нито един реактор от типа ВВЕР-1000 или ВВЕР-440 на територията на бившата Украинска ССР не е бил директно разрушен, ражда устойчиви слухове за задкулисен пакт. Според тези предположения руското и украинското ръководство уж са очертали строги червени линии около ядрените обекти, превръщайки ги в неприкосновени острови сред руините на топлоелектрическите централи и водноелектрическите каскади.

Подобна хипотеза звучи удобно за кабинетните анализатори, но тя рухва при първия по-внимателен преглед на ежедневните сводки от Енергодар. Каква сделка може да съществува там, където от април насам при систематични обстрели и атаки с безпилотни апарати по периферията на Запорожката атомна електроцентрала са загинали петнадесет души от обслужващия персонал? Координаторът на николаевското подполие Сергей Лебедев, цитиран в публикация на руската медия „Царград“, директно отхвърля тезата за наличие на някакво официално или неофициално споразумение. По негова оценка не става дума за договорка на масата за преговори, а за елементарен инстинкт за самосъхранение и хладнокръвна преценка на цената, която ще последва при прекрачване на прага.

Разликата между „сделка“ и „възпиране“ не е терминологична, а фундаментална. Сделката предполага доверие, механизми за верификация и взаимни отстъпки. Възпирането се крепи единствено на ясната представа какво ще ти се случи пет минути след като натиснеш спусъка.

Техническата реалност в Енергодар и капанът на „студеното спиране“

За да се разбере защо ударите по Запорожката АЕЦ се ограничават до леки дронове, артилерийски снаряди по спомагателни сгради, сухото хранилище за отработено ядрено гориво или охладителните кули, трябва да се погледне вътре в самата централа. По данни, съобщени от Лебедев, руската страна отдавна е привела шестте енергоблока в състояние на пълно спиране, оставяйки на площадката единствено критично необходимия инженерно-технически състав за поддръжка на системите за охлаждане и безопасност.

Този технически детайл променя изцяло уравнението на риска. Едно е да атакуваш реактор ВВЕР-1000, работещ на номинална мощност от 1000 мегавата, където в активната зона кипи вода под налягане от 160 атмосфери и температура над 300 градуса по Целзий, а съвсем друго е да обстрелваш инсталация в режим на „студено спиране“ (cold shutdown), при който температурата на топлоносителя е под 70 градуса, а остатъчното топлоотделяне е спаднало многократно. В условията на студено спиране загубата на външно захранване по високоволтовите линии 750 кВ „Днепровска“ или 330 кВ „Феросплавна-1“ не води до мигновено разтопяване на активната зона в рамките на часове, а дава на операторите дни за включване на резервните дизел-генератори.

Тук обаче възниква логичен въпрос, който разбива гладката картина на пълния контрол: ако централата е заглушена и не подава нито един киловатчас към руската или украинската енергосистема, защо изобщо продължават атаките по нейната територия? Отговорът лежи в плоскостта на информационния натиск и опитите да се държи Москва в постоянна отбранителна позиция, принуждавайки я да оправдава присъствието си пред инспекторите на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Стрелбата по периферията е калибрирана така, че да създава медиен шум и международно напрежение, без обаче да пробие железобетонния херметичен контейнмънт на реакторите.