Прави ми впечатление, че в публичните си прояви Даниел Вълчев често се изживява като морален стожер, сякаш е забравил за личния си принос към реформите в българското образование и за последствията от тях.

Изпитвам уважение към интелектуалните му възможности, стегнатия изказ и способността му да формулира сложни тези ясно и убедително.

Именно затова ми е трудно да приема тази избирателна памет. Когато човек е заемал толкова важен държавен пост и е участвал пряко във вземането на решения с дългосрочни последици, е редно да носи не само самочувствието на коментатор, но и отговорността на участник.

Даниел Вълчев, Вие бяхте министър на образованието и науката в периода 2005-2009 година. По време на мандата Ви бяха направени няколко доста спорни промени в образователната система:

 

Въвеждане на задължителните държавни зрелостни изпити – матурите в национален мащаб.

Разширяване и систематизиране на националното външно оценяване.

Въвеждане на делегирани бюджети за училищата и финансиране според броя на учениците.

Даване на по-голяма финансова и управленска автономия на директорите.

Оптимизация на училищната мрежа, включително закриване и сливане на малки училища.

Въвеждане на статута „защитено училище“ за населени места, където закриването би ограничило достъпа до образование.

Въвеждане на диференцирано заплащане на учителите според оценка на работата и резултатите.

Развитие на система за кариерно израстване на учителите – младши, старши, главен учител и др.

Приемане на Национална програма за развитие на училищното образование 2006–2015 г.

Развитие на системата за квалификация и професионално развитие на педагогическите кадри.

Засилване на ролята на стандартизираното оценяване и измерването на резултатите от обучението.

Насърчаване на децентрализацията в управлението на училищата.

Но сред всички тези промени има една, чиито последици и до днес са особено видими.

Делегираните бюджети буквално скопиха образователната система. Те превърнаха ученика от обучаван човек във „финансова единица“, която училището не може да си позволи да загуби. От този момент нататък икономическата логика започна да диктува педагогическите решения. Последиците са пред очите ни.

Когато всеки ученик носи пари на училището, задържането му започва да има не само педагогически, а и чисто финансов смисъл. Това неизбежно създава натиск върху директори и учители да правят компромиси с дисциплината, изискванията и оценяването. Така системата постепенно започва да се интересува не толкова от това какво знае ученикът, а от това да остане записан в нея.

Именно затова днес е напълно основателно да Ви питаме не само какви реформи сте въвел, а и каква цена платиха и продължават да плащат за тях българските ученици и българското образование

Лилия Божкова