Hикитa Mиxaлкoв: 3aпaдът caм щe дoйдe пpи нac c дyмитe „Cпaceтe ни!“

Русия носи огромна вина за случилото се в Украйна, защото в продължение на десетилетия разчиташе, че зависимостта на Украйна от евтините руски газ и храни ще я задържи до Москва, докато през това време други, без да й дават нищо, са работили за възпитанието на децата ѝ в омраза към Русия.

Това заявява руският режисьор Никита Михалков по време на Петербургския международен форум на обединените култури. „Ние през цялото време проявявахме имперско самосъзнание при отсъствието на империя. „Няма къде да ходят, имат газ, храна…“ А те действаха“, казва той. Според Михалков Западът се самоунищожава и сам ще дойде в Русия с думите: „Спасете ни. Загиваме“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Защо искам да ви покажа тези малки сюжети? Защото ние трябва да разберем, че колкото и да смятаме това за конспирология, глупост, маразъм и така нататък, днес имаме работа с много сериозна опасност. Това е глобалната опасност от изтребване на човешката същност, която беше започната от нацистите и от този открит нацизъм, който беше потушен с усилията на 27 милиона жертви – на нашите сънародници и нашите съюзници – и той беше потушен за повече от седемдесет години. Сега имаме Прозорец на Овертон – това, което беше невъзможно да си представим, става мислимо, после става възможно да се говори за него, после става възможно то да се прави, да се опитва, после става общодостъпно и нормално, а след това става задължително. Днес е абсолютно задължително, за да може един филм да попадне на голям фестивал – Кан, Венеция, Берлин – да бъдат изпълнени определени условия, наложени от, така да се каже, „международния цивилизован комитет“.

Получаването на „Оскар“ днес не е оценка за художествено произведение или оценка за смисъл – това е оценка за позиция. Затова да речем филм на Звягинцев тръгва да се състезава за „Оскар“ от Франция. Затова филмът, заснет от Родченко – предателят и мерзавецът, който предаде нашите спортсмени – получава „Оскар“. Филмът за учителя от Сибир, който тайно е снимал децата и после от това монтира филм как измъчват децата, без знанието на децата, което само по себе си е престъпление., получава „Оскар“. Постепенно и последователно се създава възможност, опит, за преформатиране на нашето съзнание. И това става доста успешно. Защото, ако понтификът, наместникът на Бог на земята, лидерът на милиарден брой вярващи християни-католици официално разрешава освещаването на еднополови бракове в църква, това е предателство на вярата изобщо. По принцип. Тези католици трябва или да приемат това, защото го казва понтификът, Божият наместник на земята, или да хванат оръжие. Друг път няма. Или се смиряваш и следваш това, или се съпротивляваш. Днес, поне в нашия ареал, ние сме единствената страна, която стана единно и гордо и каза: „Не, не искаме това“. За това ще си платим, но за нас няма друг път, ние нямаме друг изход.

Според мен, и това звучи ужасно, но смятам, че на нас Бог ни изпрати СВО, за да се събудим от мрака, в който потъвахме в продължение на десетилетия. Потъвахме в него и в голяма степен все още се намираме в него. Все още очакваме, че може да бъде като преди, напълно забравяйки за това, че човекът в окопите трябва да усеща, че зад гърба му има хора, които знаят, че той е в окопите, които му съчувстват и му помагат. Силно се надявам, че след победата – надявам се на тази победа – тези хора ще се върнат. И ще имат въпроси към нас. Ще имат въпроси към онези, които се блъскат и бият за билети за Запада. Във филма ми „Изпепелени от слънцето 2“ има много важен епизод между Сталин и моя герой, в който Сталин казва: „Еднокракият и еднорък войник ще се върне от фронта и ще го посрещне човек в същия халат, с който го е изпратил на фронта. Какво ще му каже той? Ще му прости ли? Ние с теб, Котов, ще му простим ли? Такива ще има милиони. Какво ще правим – отново гражданска война?!“ Страшни думи, но абсолютно справедливи. И между другото, тези, които усещат, че ръцете им са мръсни, днес унижават връщащите се от СВО. В „Бесогон“ разказах за един човек, юрист, който се връща от СВО и само защото се е върнал от СВО не го взимат на работа в нито една институция. От Министерство на образованието ми отговориха, че няма да се заемат с този въпрос, но това не е частен случай – това е подсъзнателната самозащита на тези, на които ще бъдат зададени въпроси. Те подсъзнателно отговарят на тези въпроси, които могат да им бъдат зададени. И ние трябва много ясно да го разберем. Когато навремето концертните бригади отиваха на фронта, за да помогнат някак на войниците, това бяха хора, които знаеха, че отиват на фронта. Отиват на фронта, при войниците, за да им помогнат да преживеят това, през което минават. Днес, едва ли не всеки ден, в един или друг град имаме фестивал, празник, балони, разни форуми, какво ли не… вижте с какво са запълнени екраните на телевизорите, какво надуто, насилено създадено усещане за празник и пълно благополучие! Но това не може да се задържи на пусто място, на липсваща основа. А основата за нас днес е задължителна победа във войната, която се води.

Видях документи, говорих за тях в „Бесогон“ – ако ние не бяхме започнали СВО, две седмици по-късно всичко това щеше да се случи от обратната страна. В 1991 г. във военните окръжия в Украйна са били повиквани военноповинните и са подписвали документи, че в случай на нещо са готови да воюват срещу Русия. В 1991 година! Моят съименник, в качеството си на Първи секретар на ЦК на СССР, за да се хареса на украинската диаспора, реабилитира на практика цялата бандеровска мафия. И тези хора влязоха във властта. Писаха, че не им трябват автомати и пистолети, трябва просто да влязат във властта. И влязоха. Това, което стана в Украйна, е огромна наша вина. Огромна. Ние през цялото време проявявахме имперско самосъзнание при отсъствието на империя. „Няма къде да ходят, имат газ, храна…“ А те действаха. Пет милиарда бяха похарчени за деца, за да се превърнат в хората, които днес виждаме там.

Да, в 2000-те години ние се отдръпнахме от пропастта. Предишното ръководство на страната, част от което все още се намира във властта, сбърка с избора на президент. Избраха погрешния човек, избраха полковник от КГБ, който трябваше да се държи така, както на тях им трябва. Сбъркаха, Мюнхенската реч го доказва. Но проблемът не изчезна. Днес прочетох абсолютно потресаващо нещо, един разказ на Йосиф Брос Тито. Гениален. Той пише как съветското разузнаване му е доложило, че в обкръжението му има американски шпионин. И Тито пише как са преровили всичко, поставили са навсякъде подслушватели и нищо не могли да открият. Тито се обръща отново към съветското разузнаване: „Назовете кой е шпионинът“. И те му казват: „Това е твоят първи помощник, седи в твоя кабинет всеки ден.“ Тито пожелава да остане насаме с него, опира пистолет в челото му и го пита: „Работиш ли за американското разузнаване?“ Той отговаря: „Да.“ „По какъв начин, кои са ти свръзките, контактите?“ – „Нямам такива“. – „Но как можеш да работиш за разузнаването, ако нямаш контакти?“ А той отговаря: „Работя за американското разузнаване още от времето на Югославската революция и получих задание, за чието изпълнение не ми трябва никой и нищо, никакви свръзки.“ – „Какво е заданието?“ – „Назначавам на ръководни длъжности хора, които по принцип не съответстват на тези длъжности. Тоест, човек, който има историческо образование, се занимава със селско стопанство. Човек, който цял живот се е занимавал с технически и инженерни работи, става министър на културата и така нататък. Задачата, която имам, ще доведе до резултат, при който без всякакви оръжия и бомби ще разруши отвътре всичко, което създавате Вие, господин Тито.“

Как ви се струва? Нямаме ли усещането, че ни се случва нещо подобно? Може би някак изолирано. Това е свързано с много страни и дейности от нашия живот по принцип. Затова, опитвайки се някак да се съхраним, да се консолидираме, създадохме Евразийската академия. Това е инициатива на нашата страна, подкрепена от президента. След това беше подкрепена и от Си, Моди и други лидери от Централна Азия. Като връх на Евразийската академия е „Диамантената пеперуда“ – наградата на Евразийската академия, за която се състезават филми от Глобалния юг, от БРИКС, по преценка на страната, която изпраща свой филм. Единственото условие е – не единственото, но най-важното – те да се вписват в рамките на нашите правила. А те са нравственост, уважение към националната култура на собствената страна, уважение към религиозните принципи на собствената страна, към традициите на собствената страна – всичко, което по един или друг начин представлява човека, както ние го разбираме. С правилно отношение към това що е добро и що е зло. Можем да се захванем за думата „правилно“, може всеки да има свое разбиране за правилно. Но, ние много добре знаем. Чухте ислямския проповедник, който говори за сатаната, за шейтан, за братството между православни християни и мюсюлмани и прочее. Защото не е важно – за нас това е Христос, Мохамед е за хората, изповядващи ислям, или Буда – понятието за добро и Бог и понятието за зло и бесове, както и да се наричат за всеки човек, определят нравствените принципи, в които се възпитава и живее човек. И това е принцип. Един старец казва гениално нещо: „Суровата истина без любов е лъжа“. Във всяка религия, без значение. А ние сме котел, в който съществуват и се претопяват на практика всички конфесии, но при всички случаи в основата стои любовта. В най-големия и дълбинен смисъл на тази дума. Това може да ви се струва като декларация, разбирайте го както искате. Вчера гледах забележителен ирански филм, „Косите на моята дъщеря“, направен за 3 копейки, заснет вероятно за три седмици. Нищо няма, но такава дълбочина и любов има там, такава болка има там! И ето, Евразийската академия и „Диамантената пеперуда“ са възможност да се изведе на повърхността точно това кино, за което никой не знае. Вие знаете ли кой е режисьорът Маджид Маджиди? Кой го познава – вдигнете ръце. 1-2-3-4 души. Толкова! Това е велик режисьор! Гениален ирански режисьор, който снима за копейки най-великолепни филми. Прости, пронизващи! Казват му „Снимай като в Холвуд!“, той казва „Заповядайте!“ и снима гениалния филм „Пратеникът на Бога“ за Мохамед, за детството на Мохамед. Мощен филм – заповядайте, можем го това. Кой го е гледал, кой знае за този филм? Кой може да се учи от него? Никой! Ние сме преситени. Нас ни възпитаха и светът го възпитаха.

Свалям шапка пред Холивуд – Холивуд създаде Америка. Полицаите от трийсетте години, с широко разкрачените крака, с кръстосаните зад гърба ръце, с тъмните очила и пурите – това дойде в Америка от киното, а не от Америка в киното. Холивуд създаде Америка. Той създаде фабрика за сънища, която създаде страната и хората са напълно убедени – благодарение на Холивуд – че живеят правилно и това, което показва Холивуд, е действителността. Накараха целия свят да повярва в това. Какъв ти там Маджид Маджиди? Какво ти латиноамериканско кино – велико кино. Къде ти киното на Централна Азия – забележителни филми, евтини, но пронизващи, филми, в които сякаш бие сърцето на родения на тази земя човек – било Киргизия, Казахстан или Узбекистан, няма значение. Турското кино. Ето затова, за да можем да запознаем хората, че има и друго кино, беше създадена Евразийската академия и „Диамантената пеперуда“. Победителите от този фестивал се договарят и се показват в други страни, у нас, в киносалоните и така нататък. Мнозина смятат, че тук има противоречие – никакво противоречие няма, не може да има. Това е нашият живот. Това сме ние. Вие, например, откъде сте? От Индия. Много добре, какво сте заснели? Това. Нека го видим. Да, забележително. Това е филм за теб, искам да знам за теб. Какво изобщо означава национализъм? Когато казвам, че аз съм по-добър от теб, това е шовинизъм. А когато казвам, че обичам своето, и искам и ти да обичаш моето и съм готов да обичам твоето, ако ти обичаш своето, както аз обичам моето – ето заради това направихме всичко. Фестивали има много и различни, тук, там и навсякъде. Ние тръгнахме, според мен, по рискован в тази ситуация, но необходим път. Това не е само „Диамантена пеперуда“. 12 категории филми получават награда, търсихме какъв паричен еквивалент да намерим за приза, за да бъде той реално привлекателен. И така, освен „Пеперудата“, се връчват още 11 премии, като всяка от тях представлява якутски диамант на стойност 250 хиляди долара. Голямата награда, „Пеперудата“ за най-добрия филм, получава авторът на този филм, или продуцентът, или режисьорът, или заедно, и тя е диамант от 10 карата, на стойност 1 милион долара. Някои пишат, казват „Вие купувате“. Не, не купуваме, ние стимулираме. Защото, за Маджид Маджиди, който получи „Диамантена пеперуда“ за принос в кинематографията, тези пари са три филма, които той може да заснеме. За него това е огромен изход от кризите, свързани с трудностите в една или друга посока. Затова съм много благодарен на нашия президент, на ръководството на страната и Министерство на финансите, администрацията на президента, Фонд „Култура“, затова че ни подкрепиха. Дори знам, че една от точките в работата на „Единна Русия“ е бъдеща подкрепа за „Диамантената пеперуда“. Това е важно, това е от основно значение! Трябва да имаме възможност, макар и вътре у нас, да се научим да уважаваме това, което правим и да не се опитваме да приличаме на когото и да било. Точно в това е и задачата на „Диамантената пеперуда“, за която обещах да ви разкажа. Ако имате въпроси, с удоволствие ще отговоря на тях.
(Аплодисменти)

Михалков: Благодаря!

Михалков: Няма ли въпроси? Винаги става така – първо няма въпроси, а после „Може ли още минутка!“
(смях)

Зрителка: Може ли един въпрос?

Михалков: Разбира се, че може. Имате ли микрофон?

Зрителка: Разкажете, моля, за името „Диамантена пеперуда“, какво влагате в него, защо е такова? Имам подозрение, но ми се иска да чуя от Вас.

Михалков: Кажете Вашето подозрение?

Зрителка: Че това е нещо крехко, което може лесно да бъде унищожено, но в същото време е много ценно и съдържа голям потенциал. Може дълго да се развива тази идея, но накратко е това.

Михалков: Права сте. Наистина сте права.

Зрител: Днес говорихте за иранския режисьор и казахте думата „пронизващо“. Ние през цялото време използваме думата „пронизително“, „пронизващо“. Иска ми се да Ви задам такъв въпрос: у нас, в нашата родина, според Вас има ли режисьори и прави ли се нещо „пронизващо“?

Михалков: Поставяте ме в трудно положение, защото, ако назовеш някого, веднага се проточва шлейф от останалите, които не си назовал. Току-що завършихме филма на режисьора Кравчук „Раждането на империята“ – за Полтава, за Петър, много силен филм. Пронизващ филм. А режисьорът Сидоров току-що завърши историческа епопея с името „Кралица Ана“. Той също може да има това определение „пронизващ филм“. А когато се променя съотношението, влиянието, когато не киното влияе на зрителя, а зрителят започва да влияе на киното, възниква това несъответствие, което поражда поредица от приказки. Защо се получава това? Защото нещо е било уцелено, зрителят е започнал да иска още, и докато това не се превръне така да се каже в „стар вестник“, то продължава. А след това се появява нов тренд, който да печели пари. Продуцентското кино и влиянието, натиска на масовото разпространение, достатъчно развратен и от холивудското кино, породи зависимост на твореца от зрителя, зависимост на режисьора от продуцента, зависимост на продуцента от разпространителя. В резултат на това пазарът започна да налага това, което наричаме „пронизително“. И това е проблем, сериозен проблем. И на това съпротивление издържат онези, които създават смисъл. Когато на фестивала филмът „Марик“ за СВО се подлага на обструкции от страна на кинокритиците, които си излизат от прожекцията и не поставят никаква оценка, това – ще прозвучи ужасно – трябва да бъде наказуемо. Те трябва да разберат, че тук не става дума дали филмът им е харесал на тях. Те дори не искат да гледат филм на тази тематика. Но те са господари на думите, пишат рецензии: погледнете в интернет какво се обсъжда и какво се превръща в тренд – кои са произведенията, театрални, кино, фестивали и т.н. това, пред което сме изправени, е бойкот. Но тук има нещо, което е от основно значение. Неталантлив филм за СВО е по-лошо, отколкото никакъв. И това е от основно значение. Важно е, защото когато един филм е хубав и отговаря с качествата си, тогава може да се съпротивляваме на хора, които правят обструкции. Но когато филмът е заснет непрофесионално и спекулативно, само защото за него се дават държавни пари – макар това да е важно – е по-добре изобщо да няма такъв филм. Той дискредитира темата и дава право на критиците да го бойкотират. Това е проблемът за качеството. Питали са ме дали бих искал да снимам документален филм за СВО, програми за СВО, филм за СВО – те са абсолютно нужни. Да, който може, който има право, който разбира, видял е, иска и вярва в това. Трябва да има такива филми. Но лице в лице не виждаш лицето – най-добрите филми за Великата отечествена война са били заснети след войната, когато е можело от висотата на времето да видиш ситуацията. Сега се занимавам със сценарии, които именно от висотата на времето разглеждат ситуация, за която искам да разказвам. Но ако приемем, че аз снимам филм за СВО, трябва да се отдръпна и да видя нещата като цяло. За себе си, повтарям. Някой може и да вижда нещата отвътре и дай Боже, но трябва да е талантливо.

Зрител: Може ли да узурпирам микрофона за още един въпрос? Никита Сергеевич, за всички вече от 25-30 години е наболял въпрос. Често ходя в Китай и там няма проблем с телевизията, с разни сериали – там такива просто няма, защото там се възпитава, така да се каже, още от ранна възраст идеята, че не бива да се проявява лош вкус. У нас през цялото време от новата история на Русия от всички канали не престават и до днес всякакви криминални и некачествени сериали – чернилка и порнография, както казват хората. Кой формира тази политика и защо това процъфтява и нищо не се променя? Трудно е, разбира се, да се сравняват Русия и Китай…

Михалков: А може ли да Ви задам обратен въпрос? Не Ви ли се струва, че ако заведете чужденец в който и да е град, качите го със завързани очи от самолета на такси и го преведете през центъра на града, а после му отвържете очите, той няма да е разбрал, че се намира в Русия?

Зрител: Точно така е.

Михалков: Това е усещане. Ние не можем да се наречем руснаци, ние сме руски хора. А таква нация няма, има само такова гражданство, не и националност. Притесняваме се да не обидим някого с това, че сме руснаци, защото централните средства за масова информация поправят президента и патриарха! Какво е това, отговорете ми Вие?!

Зрител: Никита Сергеевич, ще Ви отговоря, че ние сме от Вологодска област, която сега се нарича място на силата на Руския свят. Ние работим за това.

Михалков: Браво на вас!

Зрителка: Здарвейте, казвам се Мария Олейник. От много години се занимавам с патриотично възпитание, с организация на мероприятия, снимам филми. Обърнах внимание на това, че в последните години – нямам предвид комерсиалното кино и киноразпространение – но дори и при фестивалното кино, което се смята за авторско, на фестивалите често се подкрепят филми, които изобилстват с всякакви мрачни и порочни явления, а средствата, с които се представят някакви добри идеи, често са груби, недодялани, твърди. Този прозорец на Овертон, за който говорихте, действително е отворен и тук. Излиза, че единственият канал за съобщаване на информация на масовата аудитория са крайните емоции. Трябва или да е нещо много весело, или много тъжно. Проблемът е, че зрителят, който ходи на правилното, доброто, човечно кино, например за Великата отечествена война, който е готов да гледа страданията на блокадниците, който не приема измъчване на деца в кадър – този човек вече няма нужда да бъде възпитаван, той бездруго ще гледа такива филми, защото вече е образован като личност. А хората, които трябва да бъдат образовани, до които е нужно да стигнат посланията за определени общочовешки ценности, те няма да отидат да гледат филми с такива послания или филми, които се опитват да подкрепят нашата държава… Фестивалите също престанаха да бъдат такъв канал, чрез който могат да се видят филми, които тихо работят с подсъзнанието, които предават на хората картина на нормалния живот, към който да се стремим – както това беше най-често в съветското кино. За последните години мога да си спомня по памет няколко филма, като „Капитан Четвърти ранг“, „Филателия“, „Страсти по Матея“ – това са филми, които на първо място са все пак авторски изрази с много мощни позитивни послания, но те не се откупуват и често представляват огромни усилия за режисьорите си. Трябва дълго да търсят и да събират пари, а после филмите не се изплащат и възможностите и мотивацията да се твори по-нататък в такъв ключ намаляват у създателите им. Във връзка с това е моят въпрос: как би могла да се промени тази ситуация? Или тя вече се решава? Защото сега мерките за подкрепа, които съществуват, са много и слава Богу, че има такива, но въпреки това. Защо 25-годишен режисьор без житейски опит, но с прясна диплома, може да получи пари от държавата, а опитен човек със знания, с цели, с някаква биография е лишен от тази възможност?

Михалков: Последният Ви въпорс не е към мен. Спомних си за анекдота, в който хирург прави операция и казва: „Склапел, скоба, скаплел, тампон“, а после: „Не, дайте ми друг пациент, с този не стана добре.“ Ние сме в същата ситуация: загубихме едно поколение, недейте да страдате. Няма да ги превъзпитате, няма да им смените мнението. Това поколение е загубено за нещата, за които говорите. Както казваше майка ми, детето трябва да се възпитава, докато още лежи напряко в креватчето, когато легне направо, вече е късно. Трябва да има държавна програма от детската ясла, от градината. Трябва правилно, умно, талантливо, весело, интересно да се разказва за страната, в която расте този човек. Вие искате да преправите тези, които са възпитавани през 90-те години? Тези, които вече са родители, но са били децата, които отраснаха с помията от киносалоните, дето си мислехме, че е прозорец към Европа, който са ни отворили. Нас ни интубираха и вместо кислород ни пуснаха с всичка сила всичко, което вече не им трябваше, защото беше с изтекъл срок на годност. Трябва трезво да погледнем този въпрос. Всички тези въздишания, фестивали, организации… всичко това се върши, за да могат организаторите да убедят сами себе си, че не живеят напразно. Трябва да се копае там, в самото начало. Трябва да има програма, която е разчетена за десетилетия, както са възпитавали децата в Русия през XIX век. Не казвам, че трябва да се врънем там, говоря за отношението към това как човекът расте: какво чете, чете ли изобщо. Когато мисълта му тече клипово, той не може да прочете повече от четири изречения. За него е късно да се залавя за Толстой, с неговите 53 хиляди думи. Късно е! И когато сега се питаме какво трябва да се направи, отговорът е: нищо не трябва да се прави! Нека всичко това се преживее и си отиде с течение на времето и водата. Сега трябва да се заемем с работа за десетилетия напред. Сега. Да, има неща, които трябва незабавно да се прекратят, като унижаването на учители, страха на директори пред родители… Но ако говорим глобално за страната, за бъдещето, трябва да започнем оттук, от пелените, от майчиното мляко. Веднъж в „Бесогон“ говорих за три неща, две от които ще се харесат на либералната общност, а едно – не. Свобода е когато има право на избор. Така ли е? Така е. А несвобода е когато няма право на избор. Така ли е? И това е така. Но има по-висша свобода, за мен например: когато няма нужда да се избира. Когато си избрал още с майчиното мляко.

Зрителка: Вашата програма „Бесогон“ е точно такъв проект, който помага да се работи със зрели хора.

Михалков: Моята програма е една говореща глава, самият аз не мога да повярвам, че има 18 милиона души, които най-малкото слушат – може и да не се съгласяват, но поне слушат. Това е за мое щастие, но и изумление, честно казано. Но това се прави от единици. Ето, Владимир Медински, който води прекрасна програма за исторически неща, на прост език, абсолютно ясен, подхожда от напълно различна страна към разговорите за исторически събития и личности. Но това е малко. И е само за осъзнати хора, докато трябва да се работи с неосъзнатите. На генетично ниво, на ниво инстинкти, правилните инстинкти. И това вече е програма, която трябва да бъде разработена от министерство на образованието. Според мен трябва да има организация, която да се занимава само с деца в предучилищна възраст. И тази организация трябва да има права, не по-малки от тези на останалите министерства, защото там се залага всичко. Човек, който идва в първи клас и вече е на 7 години, за тези седем години трябва да е преминал курс за млад боец и да е получил талантливо, весело разбиране за това къде живее. Това е.

Зрителка: Благодаря. (Аплодисменти)

Зрителка: Никита Сергеевич, здравейте. Много благодаря за Вашето предаване. Може ли да Ви дам една книга, която е в курса на нещата, за които стана дума.

Михалков: Добре, дайте ми я.

Зрителка: Но имам въпрос: мислите ли, че предаването Ви трябва да се подкрепя на държавно ниво, по държавния Първи канал, водещ сред СМИ, по който постоянно ни показват песни и пляски. Ние зрителите искаме да Ви гледаме по Първи канал. Какво конкретно можем да направим за това?

Михалков: Ни-що!
[…]

Зрител: Никита Сергеевич, здравейте, казвам се Роман Дубинин и съм от делегацията от Австралия. Въпросът ми е малко ориентиран на Запад. Вашата организация, предаването „Бесогон“, „Диамантената пеперуда“ – това е голяма работа в Русия и в други приятелски страни. Нашата организация се занимава с културното наследство, възпитанието на младото поколение сред руските ни съотечественици в Австралия. Опитваме се да осветляваме нашата култура, историческата истина, с много голям труд, за съжаление, се опитваме да показваме и правилни филми, но това става все по-сложно. Дори днес на доброволческата организация „Победа“, откъдето набираме различни исторически филми, беше наложена санкция от Австралия. Вашият фестивал работи ли по някакъв начин за промяна на образа на Русия в Западните страни? Можете ли да ни посъветвате какво да правим в това отношение, защото сега има възраждане на младежката политика в Русия – имаше Световен младежки фестивал в Екатеринбург, но Западният свят все повече се отдалечава. Виждаме какви пакости показват в Холивуд, променят правилните примери. Какво може да се направи в това отношение и струва ли си изобщо да се занимаваме с това? На хората на Запад им полират мозъците и те се отдалечават все повече от нас.

Михалков: Нищо не трябва да правим. Създаването на образ пред Западния свят, който да съответства на нашите желания, така че Западният свят да ни чуе, да ни види, да ни разбере и почувства – това вече го правиха Михаил Сергеевич [Горбачов], Борис Николаевич [Елцин]. Видяхме как завърши това. Нашият свят е непоносим за Запада. Генетически непоносим. Докато Западът не се сблъска със собственото си самоунищожение, заради това, което прави със себе си и това, което иска да направи с нас, не трябва да правим нищо със Запада. Той сам ще дойде тук и ще каже «Спасете ни. Загиваме.» В предишния «Бесогон» говорих за това, което става в природата. Изгарят лозя, милиони хектари гори. Рейн оголва камъни от времето на глада от 1707 година. Суша. И ние си казваме «Това сигурно е някакво глобално затопляне. Какво да правим?» Глупости! Погледнете към небето, то ви шепне: «Успокойте се. Спрете се, козли! Сами се приковавате към стената с рогата си. Огледайте се около себе си какво се върши с вас.» Някакъв идиот квадробер (човек, който се движи на четири крака и имитира поведението на животни – б.пр.) се облякъл в еленска кожа и тръгнал в гората, но имало лов и го застреляли. И правилно. Ловецът бил разстроен единствено задето не може да окачи кожата на стената си. Това самоунищожение, което се случва не е от нищото. За какво да се опитваме да се представяме добре пред ужасни хора? За какво сме им добри? Те сами ще дойдат, може да бъде и късно, може да бъде след кървави изпитания, за съжаление. Явно трябва да се стигне до дъното, за да има оттласкване от него. Но с международни фестивали не можем да го направим. Да, дойдоха 50 хиляди човека и 50 хиляди човека си тръгнаха възхитени от нашата страна. И какво от това?! Прибрал се е вкъщи и е казал: «Невероятна страна!» а после е попитал: «Днес татко Джон и мама Майкъл ще дойдат ли на обяд или не?»

Разберете, ние трябва да се знаимаваме със себе си. Никой не ни е нужен. Дружба – да, има Глобалния юг, има огромно количество хора, които гледат зад завесата как ще свърши ставащото у нас, но ръцете им се потят от страх. На практика никой не ни трябва. Имаме си всичко: земните недра, прясна вода, която след 15 г. ще стане злато, кислород, гори, които след 20 г. ще станат диаманти. Всичко имаме. Трябва да се занимаваме със себе си. Както казахме – от пелените да се занимаваме и всичко ще бъде наред. Напълно убеден съм. Ето, хора като Вас, доброволци, които живеят в Австралия и другаде, има много. Те вършат огромно дело!

Зрител: Искам да Ви зарадвам, че мнозина от хората, които са заминали през 90-те години, 80-те или началото на 2000-те години, сега децата им, включително аз, както и хора, които са родени там или са били на по годинка, когато са заминали, сега тихичко се връщат обратно, вече имаме общност в Москва от хора, които са се върнали обратно в Русия. Там имахме руски училища, гледали сме и Ваши филми. И постепенно, дори хора, които не говорят добре руски, идват тук.

Михалков: И задачата на нашата държава е да ви помага да идвате и да се установявате тук. (Аплодисменти)

Зрителка: Уважаеми Никита Сергеевич, Вие повдигате огромно количество най-остри проблеми. Разбираемо накъде са насочени: ние искаме да променим нашия свят, поне днешния. Разбираме, че няма да върнем загубеното поколение, за което говорихме, но трябва днес да направим нещо с тази огромна общност, с Вашето огромно влияние, за да може поне да започнем този път от върха. Не говорим за цензурата в медиите или телевизията. Но вероятно всички разбираме, че отдолу не можем да свършим тази работа, която днес най-бързо може да се свърши отгоре. Затова Ви молим да употребите Вашето огромно влияние и това на всички, които се намират тук пред Съвета по култура при Президента, който винаги внимателно се вслушва и може да промени политката на централните средства за информация и телевизиите, безобразните реклами, безобразните предавания и дори филми, които сега с нищо не допринасят за нашето общество. Трябва да има някакво действие, което да помогне на всички нас. Ние сме с Вас, ще тръгнем, нека променим днешния наш свят.
Михалков: Аз няма да правя такова нещо. (Смях) Аз имам единственото предаване, което не е подложено на никаква цензура. Ако си отворя устата за нещо, веднага ще я затворят. Защо ми трябва това? Просто тихо ще си говоря това, което говоря, докато дават. (Аплодисменти)

Зрител: Никита Сергеевич, коя книга четете сега, или сте прочели наскоро? И изобщо – пет книги от Михалков.

Михалков: Има нещо интересно. Стигнах до извода, че е достатъчно да четеш един Пушкин, за да чуеш всичките въпроси на битието, които съществуват. Всичките. Извън зависимостта от интерент, от ИИ – всички човешки въпроси във всяко стихотворение за 37-те години от живота си, той е поставил всички въпроси. Ако четеш един Чехов, можеш да видиш всички въпроси, които стоят пред човека днес. Ако четеш Бунин, и там ги има тези въпроси. Не става дума за книгата, да речем „Животът на Арсениев“ на Бунин, която събира в себе си целия Бунин. Но когато четеш „Слънчев удар“ на Бунин, а паралелно с това четеш „Окаяни дни“ – не можеш да си представиш, че това го е писал един и същи човек. Но го е писал един и същи човек. Затова, може да изглежда и глупаво,  наистина наивно, но съм напълно уверен, че основата на цялото руско изкуство е руската литература. На цялото: живопис, поезия, архитектура – всичко е заложено в руската литература. Това не значи, че не трябва да четем Фокнър, или Хемингуей, или Юго. Не, съвсем не. Но никой, като страна, не е почувствал същността на човешкото битие по-добре от руската литература. Ако вземем само Достоевски, стигнах до абослютно потресаващ извод: руският скитник, който никога не е чел Достоевски, е човек на Достоевски, защото Достоевски го е познавал. Скитникът не го познава, но Достоевски го е познавал. И в тази връзка се състои разликата между руския скитник и френския скитник. Макар и двамата да са вонящи, мръсни, пияни и нищи и нищо да не знаят. Но единият е човек на Достоевски, а другият – може би на Юго, не зная. На мен руският скитник ми е по-близък.

Зрител: Здравейте, Никита Сергеевич, казвам се Евгени Бембеев, от Република Калмикия. На първо място, благодаря на родителите Ви, затова че Ви има. Има Ви в Русия, вероятно в нейния най-важен момент. Искам да обърна внимание на нещо. През тази година президентът на нашата страна обяви година на единство на народите на Русия. По повод филмографията казахте, че филмите за Великата отечествена война са били заснети по-късно, след като е минало време и е имало обединяващи моменти, които днес биха могли още повече да сплотят нашия народ. […] Иска ми се да се симат филми, които да обединяват нашите народи, младите също да разбират, че ние имаме една обща руска цивилизация, многонационална…

Михалков: Ще Ви отговоря. В Съюза на кинематографистите вече от три или четири години има отдел, който се занимава с регионално кино. Тоест, имаме държавни пари, с които да подпомагаме развитието на регионалното национално кино. До днес това донесе над сто документални късометражни филма. Вие имате хора, които се занимават с кинематография – давайте заявки, те винаги се разглеждат и добрите от тях се субсидират. Това ще бъде точно такава възможност за създаване на точно това единство, но не идващо от върха надолу, а отдолу нагоре. Затова Ви предлагам да се заемете, да дадете гласност на тази възможност в Калмикия и ние винаги бихме помогнали. И това е правилно. Има и една опасност, защото във всеки народ съществуват сили, които ходят и слушат и говорят на хората „Отдръпнете се от Русия и ще ви бъде добре“, без да разбират, че щом се отдръпнат от Русия ще им вземат всичко, което са имали без много приказки – вече знаем историята как на индианците са раздавани одеяла, заразени с чума (в действителност става дума за едра шарка – б.пр.) и от 110 милиона 90 милиона са били изтребени. Това е един от най-мащабните случаи на геноцид в историята на човечеството. Та, ако дадете заявка за някакъв филм за вашите хора, вие трябва много добре да разбирате дали това няма да е заложена тиха мина, в която да се казва, как „руснаците дойдоха и ни покориха, ограбиха ни, искаме да се отделим от страната“. Това са опасни работи, киното е много силно нещо. Готови сме да помагаме, ако работата ви е в полза на обединението и съвместното съществувание, а не на разрива.

Зрител: Еднозначно. Имам и втори въпорс: през тази година в Калмикия се отбелязва много известно събитие – това е осемдесетгодишнината от явяването на Христа Спасителя. Това събитие е станало в нашата църква Възнесение на Честния кръст през 1946 г. и със съизволението на Московския и на цяла Русия патриарх Кирил имахме голямо мероприятие на 9 и 10 септември. Вероятно малцина знаят за това явяване, а има заснет филм, който бе излъчен по тв-канала „Спас“, но не е показван по централните телевизии. Как можем да го сведем до масовите зрители?

Михалков: Това е отново въпросът, който обсъждахме по-рано днес. Дайте този материал и аз ще видя как можем да го осветим в нашето предаване.

Знаете ли, приятели, като млад много обичах да се изявявам. Веднъж излязох в един селски клуб и говорих, говорих, наслаждавах се на себе си. В салона седеше малко момеченце, краката му не стигаха до пода, беше облечено в космонавт, имаше шапка, а беше и с шала на майка си загърнат. Накрая само той ме слушаше, с широко отворени очи, а народът постепенно задрямваше. Накрая попитах: Има ли въпроси? А момченцето вдигна ръка и каза: „Чичко, а филмът скоро ли ще почне?“.

Не искам да дочакам и от вас такъв въпрос, затова много ви благодаря за вниманието, за този разговор. Разбирам, че нещата които говоря така или иначе са индивидуални. Не се опитвам и не искам никого да карам да мисли като мен или да се съгласява, но единствената възможност, единственото право да разговаряш с хората, е да говориш това, което мислиш. Това не означава, че непременно трябва да става дума за някакво лично разголване или обида към някого. Не. Но независимо с кого и за какво говориш, ти си длъжен на всяко ниво да отговаряш за думите си. Може да грешиш, но ако си искрен и това те вълнува, значи има доза истина поне за един човек, на когото това му пука. Затова разбирам, че, както казва Бунин, не съм всеобщ любимец. Но от друга страна, много се радвам, че имам възможността да казвам това, което мисля, изпитвайки удоволствие от факта, че поне някой в залата те разбира, а това е много важно. Защото думите, които са толкова сходни по етимология, са толкова различни. Не искам да бъда разбираем, искам да бъда разбран. Това е близо, но са съвсем различни неща. Искам да бъда разбран. Благодаря.