Истината за Царска България: страшната картина на българската мизерия тогава

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Днес не липсват опити царска България да бъде представяна като някакъв изгубен златен век: спретнати градове, благоденстващо село, стабилна държава и щастлив народ под благия поглед на монарха. Проблемът с тази романтична картина е, че тя се сблъсква челно не с комунистически плакати, а с думите на хора, говорили от трибуната на самото Народно събрание по времето на монархията.

На 12 март 1940 г. депутатът Серафим Георгиев описва жизнените условия в българското село с фразата, че „картината на българската мизерия е страшна“. Публикуваните данни от изказването му показват мащаба на бедността: 61% от изследваните селски семейства живеят в кирпичени къщи, обичайното жилище е от две стаи за около шестима души, 57% от домакинствата нямат кладенец, 17,4% нямат клозет, около 20% нямат кревати, 28,5% нямат маса, 36% нямат стол, 28% нямат печка, 36% нямат юрган, 46,5% нямат дюшеци, а 34% нямат никаква постеля. 53% от домакинствата нямат дори един шкаф. (duma.bg)
Това не е описание на средновековно село. Годината е 1940. В Европа вече съществуват автомобили, радио, електрически домакински уреди и модерна индустрия, а български депутат говори от парламентарната трибуна за семейства, в които шест души делят две стаи и два кревата.
Още по-показателни са думите, приписвани на тогавашния земеделски министър Иван Багрянов от парламентарно изказване през 1939 г. Смисълът им е убийствен: България е земеделска страна, която няма достатъчно селскостопански излишъци, а част от изнасяното зърно фактически се отнема от потреблението на собственото население и добитък. (24май.бг)
Точно тук рухва митът за „богатата земеделска България“. Едно е да имаш население, огромната част от което живее от земята. Съвсем друго е това земеделие да е производително, механизирано и способно да осигурява висок жизнен стандарт. България от края на 30-те години остава предимно аграрна страна със сериозно изоставане на селската инфраструктура и бита.
Показателно е и друго. Не някой нелегален комунист пише тези числа на позив. Не Москва ги диктува през 1940 г. Те се разпространяват като данни, изнесени от депутат в парламента на самото Царство България. Затова, когато днес царският период се описва почти като балканска Швейцария, човек неизбежно трябва да попита: Швейцария с 61% кирпичени селски къщи? Швейцария, в която десетки проценти от домакинствата нямат стол, маса, печка, дюшек или нормална постеля?
Картинката добавя и други числа, като 80% без електричество, 80% без вода в жилището и 95% без вътрешна баня. В самата графика изрично е отбелязано, че те не са част от изказването на Серафим Георгиев. Затова е коректно те да не се смесват с цитираните от него данни, докато не бъде посочен отделният им първичен статистически източник. Същото важи за посочените суми за държавни заеми, плащания и репарации.
Но дори само парламентарно цитираните показатели са достатъчно красноречиви. Те показват държава, в която значителна част от населението живее при битови условия, които днес бихме определили като крайна материална бедност.
И тук идва темата за монархията. След Втората световна война на 8 септември 1946 г. се провежда референдум за държавното устройство. По официалните резултати 3 833 183 души, или 95,63% от действителните гласове, са за република, срещу 175 231 за запазване на монархията. Избирателната активност е над 91%. (Wikipedia)
Тук обаче има една важна историческа поправка: това не става „три години“ след изказването от 1940 г., а шест години по-късно. Междувременно България преминава през войната, смъртта на Борис III, 9 септември 1944 г., съветско военно присъствие, Народния съд и радикална промяна на политическата система. Самият сайт на Народното събрание отбелязва както огромното официално мнозинство за републиката, така и обстоятелството, че референдумът се провежда в среда на силен политически натиск и съветско влияние. (Parliament)
Това уточнение обаче не прави царска България автоматично благоденстваща. Може едновременно да се спори доколко свободна е била политическата среда през 1946 г. и да се признае очевидното от данните от 1939-1940 г.: огромна част от българското население е живеело бедно, със слаба инфраструктура и при условия, далеч от днешната романтична представа за „доброто старо царско време“.

Историята не се пише с портрет на царя, лъскава черно-бяла снимка на центъра на София и спомени за офицери с бели ръкавици. Историята включва и селската къща без кладенец, семейството без достатъчно легла, стаята, в която шестима души едновременно живеят и готвят, и министъра, който признава от парламентарната трибуна, че страната изнася храна, от която собственото ѝ население има нужда.

Така че, когато някой отново започне да разказва приказката за невероятното благоденствие на царска България, няма нужда да му се отговаря с лозунги. Достатъчно е да му се дадат думите на депутатите от онова време.
Те явно не са знаели, че осем десетилетия по-късно някой ще реши да превърне мизерията им в „златен век“.