ИСТИНАТА за това как изглеждаха магазините през соца!

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

ПРЕДИ 1989 г. ПАЗАРУВАХМЕ ОТ ПОЛУПРАЗНИ ДЪРЖАВНИ МАГАЗИНИ, А ПАРТИЯТА ОПРЕДЕЛЯШЕ КОЯ СТОКА КОЛКО ДА СТРУВА. ТОГАВА ОСНОВНИЯТ МОМЕНТ В ТЪРГОВИЯТА БЕШЕ „ПУСКАНЕТО“. А ЗАРАДИ НЕПРЕКЪСНАТИЯ ДЕФИЦИТ, „ОПАШКАТА“ ПРЕД ВХОДА НА МАГАЗИНИТЕ СЕ БЕ ПРЕВЪРНАЛА В СОЦИАЛЕН ФЕНОМЕН.

Първият магазин на самообслужване е открит у нас от „Нармаг“ в София в средата на 50-те., но до края на десетилетието си остава единствен, най-вече заради високите нива на недоверие в обществото за честността както на клиентите, така и на търговците.

Ако днес влезете, в който и да е квартален магазин за хранителни стоки и кажете:

Дайте ми едно масло, прясно мляко, бучка сирене и пакет ориз.

В най-добрия случай ще получите укорителен поглед и съскане през зъби: „Какви точно масло, мляко, сирене и ориз искате?”. А допреди трийсетина и кусур години подобно искане би звучало съвсем нормално, както и ако отговорът от зад щанда страна гласеше „няма мляко, получаваме го само вторник и петък“ например.

Столичен супер в район „Васил Левски“, 80-те. На таблото се виждат изписани цените за килограм сирене и кашкавал. Съгласно БДС кашкавалът от овче мляко, се наричаше „Балкан“, а този от краве бе „Витоша“. Режеше се от продавача от големи пити и се увиваше в амбалажна хартия.

Една от чертите на търговията през социализма е фактът, че повечето хранителни стоки са единствени по рода си и нямат марките, с които сме свикнали днес. Сиренето е сирене, верото е веро, а хлябът е бял, типов и „Добруджа”. Разликата между отделните продукти, когато все пак има някакъв асортимент, влиза в името по чисто описателен начин – примерно, вафлите са обикновени и локумени, бирата е в кафяви и зелени бутилки, а сиренето е краве и овче. Там пък където има някакви марки, то ако сте на средна възраст със сигурност все още помните, бонбоните „Лукче“, „Русенско варено“, подсладеното кисело мляко „Снежанка“, шоколадите „Крава“ и „Кума лиса“, сухата паста „Балкан“,„Първомайска лютеница”, шоколадовите бонбони „Черноморец” или бисквитите „Детска закуска”.

Магазин за хранителни стоки в Сливен през 70-те. На снимката се вижда, че касите тогава са били механични. Подобни апарати имаше само в големите супери. Масово магазинерите смятаха на амбалажна хартия, а обектите им редовно затваряха за ревизия.

Освен, че тези марки доминират цели десетилетия в бита на поколенията живели през соца, то голяма част от тях съществуват и до момента, но вкусът не е същият. Въпреки липсата на разнообразие, основните храни тогава се отличават с доста добро качество и характерен вкус, който мнозина българи смятат като окончателно загубен в периода след промените. Те с носталгия определят тогавашните храни като “истински”: доматите “имат сладост”, сиренето “има вкус на мляко”, киселото мляко е “кисело” и се разваля бързо, защото е естествено, колбасите и хлябът са “много вкусни”.

Риба се продаваше само в специализираните магазини, които бяха доста по-приятни от другите и значително по-добре заредени от месарските например. Разнообразието от прясна и замразена риба бе по-голямо.

Освен липсата на разнообразие от видове на различните хранителни продукти, имаше и много знакови липси, а думите „няма“ и „свърши“ бяха най-чести в речника на продавачите. Затова и до днес хората си спомнят не какво имаше, а какво нямаше. Дефицитни бяха кафето, шоколадът, маслините, а банани и цитруси се “пускаха” по магазините само преди Нова година. Различни видове салами, кренвирши, филета се пускаха отвреме-навреме и свършваха бързо. Именно “пускането” бе сигнал за хората по най-бързия начин да се наредят на опашката в близкия магазин. През летните месеци по правило не достигаше бирата, случваше се да няма дори продукти като олио, захар, яйца, червен пипер… Нашенецът нямаше откъде да чуе, че има и стотици други сирена освен овче (то също беше дефицитно) и краве, не знаеше нищо за бульоните на кубчета, нес-кафето, замразените полуфабрикати, дори спагетите до 80-те отсъстваха от нашия пазар напълно. Зехтинът също беше непозната екзотика за българския потребител.

В супермаркет „Самара“ – Стара Загора, 80-те. Върху просторните рафтове се нареждаха дълги редици от една и съща стока „докъдето поглед стига“ или в краен случай оставаха пусти.

Социалистическата търговия бе изключително нелюбезна, без много, много какво да предложи и все пак с опашка пред вратата. Нейните белези са празните рафтове, високомерното и недружелюбно обслужване, лошото оборудване, разпокъсаните опаковки, съмнителната хигиена, чакането и дребните измами.

*Бакалия в Несебър от 70-те. Изборът беше беден, стоките български, а за “ментета”, никой не беше чувал.*

Магазинната мрежа в страната беше изцяло държавна. Докъм началото на 70-те години в повечето градове и села на България храна се купува от бакалията, хлебарницата, плод-и-зеленчука, месарницата и сладкарницата, където се продаваше прясното и кисело мляко. В бакалиите се предлагаха ограничен набор от хранителни продукти с изключение на пресни месо, риба, плодове и зеленчуци.

Супермаркет в Габрово от 80-те. Вече са навлезли електронните касови апарати, а в повечето големи магазини имаше проверители, които следяха за гратисчии. Кражбите на стоки от магазина бяха доста честа практика.

Те се обслужваха от продавача зад щанда, който подаваше яйцата, размерваше сиренето и салама, режеше хляба на половинки и четвъртинки и т.н., а клиентът нямаше право да избира сам какво купува. Хората стояха на опашка и продавачът им подаваше стоката. Широко разпространена практика от онова време бе в тях да се изпращат деца, които тичаха до магазина за липсващия пакет захар, бутилка олио, пликче прясно мляко. С плодовете и зеленчуците това се случваше по изключение, а с месото никога.

Родните магазини често бяха толкова празни, че имаше моменти, когато хората бяха повече от стоките. Това се дължеше най-вече на неритмичното зареждане на стоки дори от първа необходимост.

Месарниците бяха облицовани с бели плочки на стената и се виждаха целите животни, от които месарите режеха и продаваха, като успяваха майсторски да завият 200 гр. сланина дори и в най-постната мръвка. Каймата се мелеше пред клиента и най-често се купуваше в пропорция свинско-говеждо. Ако искаш да си вземеш хубаво месо трябваше да имаш познат месар, между впрочем така беше и с всичко останало. След средата на 70-те месото започна да пристига разфасовано от месокомбинатите.

Магазин на самообслужване в Димитровград, 70-те. На стената се чете лозунга „Подобряване търговското обслужване – наша първостепенна задача!“ Тогава продавачът зад щанда в повечето случаи беше груб, недружелюбен и сприхав.

На щанда за колбаси имаше предимно пресни – хамбургски, телешки, „Камчия“ и наденица, от време на време – леберкез, сарфалади, дебърцини и кренвирши, всички в естествена обвивка. Шпековите салами не бяха сто вида, както сега, и си миришеха на шпек. Луканката и тогава струваше скъпо, но въпреки това рядко се намираше по магазините. Кебапчетата например не се продаваха като полуфабрикат както е днес – те или се омесваха с подправки у дома или най-често се ядяха в ресторантите.

Винаги, когато някой разбереше, че са „пуснали“ нещо дефицитно, зарязваше всичко и тичаше да се нареди на „опашка“, а тя от своя страна беше социалната мрежа на соца.

Вакумирането им в тарелки се появи чак към средата на 90-те. Тогава нямаше хладилници навсякъде и много често човек можеше да си купи стока, която вече беше тръгнала да се разваля. Въпреки това споменът за вкусните салами от едно време и до днес е най-ярък и почти всеки, който ги помни би казал, че днешните нямат нищо общо със социалистическите.

Интериор на супермаркет във В.Търново, 80-те. На преден план се виждат касите с бира и безалкохолни напитки. За да си купиш, задължително трябваше да върнеш празни шишета. Тогава всеки окръг пиеше от своята бира, друга нямаше. Безалкохолните бяха лимонада, етър и алтай. Понякога имаше швепс, а кока-кола само за Нова година и се разграбваше за секунди.

Плод-и-зеленчукът пък бе едно доста неприятно място. В тях цареше безпорядък, миришеше на гнилоч и обикновено имаше картофи, зеле, лук, чесън, ряпа, моркови, туршии и консерви. Бяха доста мръсни, неуютни и студени през зимата. Зеленчуците се продаваха неизмити с много кал по тях.

В плод-зеленчука на РПК в Карнобат, 80-те. Редяхме се на опашки, купувахме, готвехме. Тогава постната манджа излизаше доста евтино и лятно време консумацията на месо рязко падаше.

Стоката идваше в захабени щайги и касетки и се продаваше бързо. Някой път дори имахме рядкото щастие да попаднем на нещо, върнато от износ. По принцип в щайгите горният ред беше с по-добра стока и всички се надяваха точно, когато дойде редът им, да свърши старата шайга и продавачът да начене нова. Немислимо беше някой да поиска сам да си избере. Или да поиска от друга щайга. Освен ако не беше с връзки, разбира се. Плодовете и зеленчуците се слагаха в пликове от амбалажна хартия. Нямаше найлонови торбички, всички опаковки бяха екологични.

Смесеният магазин в с. Войника, Ямболско, 70-те. В селата магазините бяха доста оскъдно заредени, а за определени стоки хората се записваха в списъци и чакаха.

На другия полюс бяха т.нар. „Показни магазини“. В тях, за разлика от плод-зеленчука, миришеше на хубаво, е не като в Корекома, но все пак. Те се появяват в големите градове през 60-те и по името им е трябвало да служат за образец и да са витрина на изобилието – да продават родни парникови зеленчуци, образцовите продукти на консервната ни промишленост предназначени за износ, както и вносни цитруси. В тях имаше почти постоянно лимони, краставици и домати даже и извън сезона, но доста по-скъпи.

На щанда за колбаси през 80-те. На етикетите се вижда, че мортаделата е струвала 2.60, пушения врат 6 лв, телешкия салам 4 лв. Тогава шпека беше 3.60, кренвиршите – 4 лв/кг, т.нар. „кучешка радост“ – 2.80, а луканката, която се намираше само по празници беше над 12 лв. Всички колбаси бяха произведени от месокомбинатите на ДСО „Родопа“.

От време на време се появяваха сушени фурми и смокини, както и екзотичните ананаси и кокосови орехи, които от незнание как се консумират почти никой не купуваше. В спомените на хората обаче са запомнени най-вече с дългите опашки за банани, портокали и мандарини. Някой път, когато имаше лимит на стоката, за която се чакаше, се нареждаше цялото семейство. Например не даваха повече от половин кило маслини. Но като се наредят 4 души – ето ти цели две кила.

. В показния магазин на бул. „Славянски“ в Шумен, 80-те. Там човек на по-висока цена можеше да си купи плодове, зеленчуци и нектари, които липсваха в другите магазини.

Реденето на опашки за какво ли не се беше превърнало в национален феномен. В тях хората нерядко се блъскаха, мразеха и дебнеха. Тези в края тръпнеха дали ще остане нещо и за тях, а тези в началото дали след часове чакане няма да ги предреди някой. Имаше и опашки, на които хората се нареждаха и после разбираха за какво ще чакат, както и такива, на които никой не бе сигурен дали ще пуснат стоката, за която всички са се наредили. Радой Ралин даже придаде известна героична окраска на този феномен с думите: „Българска майка юнашка по цял ден виси на опашка“.

В магазина за хранителни стоки „Плиска“ – София, 80-те. Тогава повечето магазини не работеха в почивните дни (само някои в събота до обяд), така че всичко необходимо за уикенда трябваше да се набави до петък вечер.

И ако опашките си остават характерни за целия период на социализма, то от 70-те години картината на пазаруване бавно, но сигурно започва да се променя. Става ясно, че времето на правенето на покупки от един магазин в друг е отминало и у нас се появяват първите супермаркети. Тази форма на пазаруване е водеща в САЩ още от 30-те, а в Европа от 50-те. Първите такива магазини стопанисвани от държавната фирма „Хранителни стоки“, „Нармаг“, районните потребителни кооперации и др., възникват в новопостроените жилищни комплекси на големите градове. Когато обаче отварят врати се оказва, че те твърде малко приличат на тези в ГДР и Югославия, а да не говорим за тези в Западна Европа, които изглеждат на светлинни години от нашите. Но за добро или зло българинът така или иначе не можеше да пътува на Запад, за да сравнява.

В супера на РУМ – Правец, 80-те. По обясними причини магазините в малкия гр. Правец винаги бяха добре заредени, а от снимката се вижда и добре оборудвани – тогава толкова много фризери на едно място бяха истинска рядкост.

Влизайки в супера клиентът стъпваше по циментова мозайка, на която обикновено се тътреха касетките с хляб, с надеждата да открие върху грубо изработените рафтове и щандове търсените стоки. Те бяха само българско производство, а асортиментът беден. Нямаше вакумирани пакетчета и тарелки с полуфабрикати. Нерядко пакетите със сол, брашно и захар бяха разпокъсани, бутилките с олио оплескани, а пликовете с прясно мляко разтечени. През 70-те, пожелателният асортимент за един супермаркет е бил около 1000 вида храни, но той никога не е достигнат. Например сред тях са 28 вида хлебни изделия, от които българите помнят в еждневието си максимум 3-4. А стоките, които наистина редовно се намират по рафтовете са по-малко от една четвърт от пожелателния асортимент. Оборудването им пък освен, че е лошокачествено, не достига – чак към средата на 80-те се появяват фризери и то не навсякъде. Площите са обширни, но нефукционални – липсват достатъчно големи складови помещения. А най-видимото е отсъствието на разнообразни стоки.

Във фирмения магазин на великотърновски завод. Тогава всички големи промишлени предприятия имаха собствени магазини, от които работниците пазаруваха с предимство.

Търговията в НРБ бе доминирана от периодичен или хроничен недостиг, липсата на разнообразие и лошото разпределение на стоки по магазините. А трите основни причини за непрекъснатия дефицит тогава са липсата на конкуренция, неритмичното подаване на стоки от производителите и проблемът с гъвкавото и редовно снабдяване на магазините, дължащо се на плановата икономика. Съществуването на магазините пък изобщо не зависи от търговския им успех в и без това зле развитата търговска мрежа. Продавачите нямат мотивация да правят поръчки и да зареждат добре обектите си, защото заплащането не зависи от оборотите, а пък те само ги натоварват с излишна работа. От друга страна залежалата стока им носи наказания.

В супермаркет в Сандански през 80-те. За разлика от днес, където консервите са рядкост по магазините, едно време заемаха значителна част от техния асортимент.

Не са достатъчно хладилниците и складовите площи за съхранение на стоките, затова и доброто зареждане носи рискове. Освен това има голяма разлика в зареждането на магазините в София, големите градове и дълбоката провинция. В селата и малките градчета хората бяха обречени да пазаруват от изключително бедно заредените си магазини, в които например месо, колбаси и мляко и млечни продукти се зареждаха по два пъти седмично.

Видът на супермаркетите ни тогава бе резултат от небрежността на продавачите, обединена с незадоволителната култура на купувачите

Другият феномен на соцтърговията беше, че знаехме кое колко струва. Ако ще на другия край на България да влезеш в някакъв магазин, всичко си струваше толкова, колкото си го знаехме. Тогава цените на всички стоки се определяха от държавата, а те бяха еднакви за всички магазини и можеха да бъдат променяни само с решение на властта. Единствено имаше разлика в цените на зеленчуците, които се продаваха в държавните магазини и на кооперативните пазари. По магазините те бяха дотирани от държавата и съответно доста по-евтини, но пък количествата бяха ограничени. За промоции пък никой не беше чувал.

Супера в търговски комплекс „Бузлуджа“- В.Търново, 80-те. Преди 1989 г. всички търговски обекти работеха по централно спуснати планове, които нямаха нищо общо с търсенето на населението.

Цените на повечето стоки от първа необходимост не се променяха в рамките на 15-20 години. Например белият хляб – от 1960 г. до 1977 г. се продаваше за 34 ст./килограм. Стабилните и сравнително ниските цени на потребителските стоки бяха гордост за управляващите. В края на 70-те обаче държавата е на ръба на фалита и се налагат спешни мерки за спасяване на положението.

На щанда за захарни изделия в супера в гр. Гоце Делчев, 80-те. Сред най-популярните марки тогава бяха млечно-карамелените бонбони „Карамел Му“, „Лакта“, бонбонки „Теменужки“, лимоновите резанки, бисквити „Еверест“, „Златна есен“, шоколадови бонбони „Амфора“, “Троен лешник“ и др. Заради огромната им популярност наименованията им са се запазили и до днес, за вкуса им е спорно.

Така се стига и до най-голямото увеличение на цените за целия период на социализма, което става през 1979 г. Най-много скачат цените на хляба – белият с 41 на сто, а типовият – със 73 на сто, месото и месните произведения — с около 42 на сто и на млякото и млечните произведения — с 37 на сто. Последното рязко увеличение през периода е през 1985 г. Тогава средната работна заплата е около 220 лв. (строителен работник с висок разряд например получаваше 400 лв, а един учител 180), а средната пенсия около 100 (едни взимаха 60 лв, други по 140).

В суперите се продаваха разфасовани стоки, сокове, олио и оцет само в стъклени бутилки, домашни потреби. Отделно имаше щандове с месни и млечни продукти.

Десети ноември 1989 г. заварва България с полупразни магазини и с много надежди за бъдещето. Няколко месеца по-късно обаче в опит да се ограничи повсеместния стоков дефицит и липсата на елементарни стоки, е въведена купонна система за основните хранителни продукти. В продължение на месеци пред магазините от ранни зори се извиват километрични опашки за стоки от първа необходимост. В началото на 1991 г. правителството освобождава държавно регулираните цени. Хитри търговци, които дотогава крият стоките си, изведнъж ги слагат на тезгяха, само че в пъти по-скъпи. Така след 45 години забвение се завръща частната търговия. Увеличеното снабдяване с хранителни стоки става главно от новооткритите малки магазинчета, разположени в гаражи и на приземните етажи на сградите. В тях има много стоки, разположени на малко място. Въобще деветдесетте години са период на липса на стандарти и занижен контрол по отношение на всичко, включително и храни. И така до началото на новия век, когато отварят врати големите хранителни вериги, които из основи промениха навиците на българина в пазаруването.

източник: socbg.com