Историята не може да бъде демонтирана: новата битка за Паметника на Съветската армия

Може ли едно общество да се освободи от неудобното минало, като премахне неговите паметници? Историята не изчезва заедно с бронза и камъка – тя остава такава, каквато е, дори когато материалните ѝ свидетелства бъдат демонтирани, преместени или скрити в склад.

Почти три години след началото на демонтажа на Паметника на Съветската армия този въпрос отново влиза в Министерския съвет. Гражданско сдружение „Пазители на Паметта“ настоява монументът да бъде възстановен в историческия му облик и върнат на първоначалното му място в Княжеската градина. Зад инициативата застава и „Възраждане“, а организаторите внасят подписка в подкрепа на искането.

Хиляди подписи за възстановяване на паметника

Политическата организация е част от Инициативния комитет за възстановяване на Паметника и подкрепя отвореното писмо на Гражданско сдружение „Пазители на Паметта“ до министър-председателя Румен Радев. От партията и сдружението настояват правителството да предприеме необходимите действия за започване на процедура по възстановяване и реконструкция на монумента. По данни на организаторите само за един ден са събрани близо 3000 подписа на български граждани, както и още 326 чрез онлайн петиция. Подписката продължава, като впоследствие към нея са прибавени още около 5000 подписа.

При внасянето на писмото председателят на „Пазители на Паметта“ д-р Сергей Махаев заяви, че инициативата се ползва с пълната политическа и организационна подкрепа на „Възраждане“.

„Освен писмото внасяме и 3000 подписа на български граждани, които ясно и категорично казват „не“ на опитите за заличаване на част от нашата история“, посочи Махаев във видео, заснето пред Министерския съвет.

По думите му чрез подписката гражданите изискват от институциите да прекратят „идеологическото разрушение“, да чуят гласа на хората и да предприемат действия за възстановяване на Паметника на Съветската армия.

„Паметта не принадлежи на конюнктурни политици. Историята не принадлежи на конюнктурни политици. Тя принадлежи на българския народ“, заяви председателят на сдружението.

Според политическата организация въпросът за съдбата на монумента не може да бъде смятан за приключен единствено с демонтирането му.

„Ние не искаме заличаване на историята. Искаме възстановяване на паметта“, се посочва в отвореното писмо.

Инициаторите настояват Министерският съвет официално да разгледа искането и да възложи правна и институционална оценка на възможностите за възстановяване на Паметника и връщането му в Княжеската градина. Предлага се компетентните държавни и общински органи да подготвят експертни становища и да проучат изработването на проект за реконструкция въз основа на запазената архивна, архитектурна и техническа документация.

„Възраждане“ подкрепя и провеждането на обществен и експертен разговор с участието на архитекти, историци, скулптори, реставратори, професионални организации и представители на гражданската инициатива. Партията и „Пазители на Паметта“ искат техни представители да бъдат приети на официална среща в Министерския съвет, на която да представят подписката и предложенията си, както и да получат писмен отговор за намеренията на правителството.

В писмото се припомнят предишни публични позиции на Румен Радев срещу разрушаването на антифашистки паметници. Според инициаторите сега той има възможност като министър-председател да покаже с конкретни действия отношението си към съхраняването на историческата памет.

„Възраждане“ обръща внимание и на това, че монументът е дело на български архитекти и скулптори. Според организаторите за изграждането му са събирани и дарителски бонове от български граждани.

Между склада и Княжеската градина

Самият демонтаж започна през декември 2023 г., но не доведе до окончателно разрешаване на въпроса. Бронзовите фигури и част от останалите елементи бяха свалени, докато основният постамент остана в Княжеската градина. През май 2026 г. БНТ съобщи, че Столичната община вече е собственик на имота, в който се съхраняват фигурите, но окончателно решение за бъдещето на композициите и на пространството все още няма.

Какво разказва Паметникът на Съветската армия

Паметникът е открит на 7 септември 1954 г. – в навечерието на десетата годишнина от събитията през септември 1944 г. Надписът върху него гласи: „На Съветската армия освободителка – от признателния български народ“.

Историческият контекст на това посвещение остава в основата на продължаващия спор. България е съюзник на Германия през по-голямата част от Втората световна война, но не изпраща войски на Източния фронт и запазва дипломатически отношения със СССР. На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България, а на 8 септември Червената армия навлиза в страната, без да срещне организирана съпротива. На следващия ден властта е поета от Отечествения фронт, след което България се включва във войната срещу Германия.

От тази последователност произлизат и двата противоположни прочита на паметника. За едни той отбелязва края на съюза с нацистка Германия и приноса на Червената армия за разгрома на Третия райх. За други символизира навлизането на България в съветската сфера на влияние и началото на комунистическата диктатура.

Снимка: FOTO:FORTEPAN / Szent-tamási Mihály, CC BY-SA 3.0, чрез Wikimedia Commons

Архитектурата на самия комплекс също носи и двете измерения. Според регистъра на Столичната община централната му част е висока 34 метра и е увенчана от трифигурна композиция: съветски войник с автомат „Шпагин“, български работник и майка с дете. В началото на тържествения подход са поставени две скулптурни групи, представящи „възторженото посрещане на Съветската армия“ в България.

Монументът е създаден от голям български авторски колектив с главен ръководител архитект Данко Митов. По отделните композиции работят известни творци като Иван Фунев, Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Върху постамента са разположени барелефите „Октомври 1917 г.“, „Великата отечествена война на Съветския съюз“ и „Всичко за фронта, всичко за победата“.

Следователно паметникът не е посветен на конкретен комунистически ръководител. Формално той е монумент на признателност към армия, представена като освободителка. Художественият му език и включването на Октомврийската революция обаче показват, че комплексът е носел и ясно идеологическо послание, характерно за времето, в което е създаден.

Как Европа съхранява и преосмисля подобни монументи

Именно затова по-точното европейско сравнение не е със статуите на Ленин, Сталин или други политически водачи, а с паметниците, издигнати в знак на благодарност към чужди армии след Втората световна война.

Един от най-близките примери се намира във Виена. Паметникът на Червената армия на площад „Шварценберг“ е открит още през август 1945 г. Той е посветен на съветските войници и на освобождението на австрийската столица от националсоциализма. Монументът със съветски войник, военни символи и надписи за славата на Червената армия остава на първоначалното си представително място. Както отбелязва Виенският музей, паметникът едновременно напомня за победата над нацизма и за противоречивите спомени от съветското военно присъствие. Австрия обаче не го премахва, а по силата на Държавния договор от 1955 г. има и международноправно задължение да го съхранява. Първоначално край него е имало войнишки гробове и съветски танк, които по-късно са преместени, но основната композиция остава непокътната.

Статуята на свободата в Будапеща. Снимка: Christo / Wikimedia Commons, CC0

Друг особено близък пример е Статуята на свободата в Будапеща. Оригиналният ѝ надпис гласи: „На освободителните съветски герои от признателния унгарски народ“ – формулировка, почти идентична с тази върху софийския паметник. След края на комунистическото управление Унгария не унищожава основната фигура, превърнала се в част от силуета на Будапеща. През 1993 г. статуята на съветския войник е преместена в „Мементо парк“, а посвещението е заменено с ново: „В памет на всички, пожертвали живота си за независимостта, свободата и благоденствието на Унгария“. Така монументът е запазен, но посланието му е разширено и преосмислено. Eurel – изследователска мрежа към CNRS определя този процес именно като преминаване от обновяване към нова интерпретация.

В Берлин също са запазени големите съветски мемориали в Тиргартен, Трептов парк и Шьонхолцер Хайде. При тях обаче съществува важна разлика със София – те са и военни гробища. Зад мемориала в Тиргартен например са погребани около 2500 съветски войници, а всички четири големи съветски комплекса в германската столица изпълняват едновременно възпоменателна и погребална функция, посочва официалният сайт на Берлин.

Подобен е случаят с мемориала „Славин“ в Братислава. Монументът продължава да се издига над словашката столица и почита освобождението ѝ от Червената армия, но комплексът е и гробище на 6845 съветски войници. Запазено е и Гробището на освободителите на Белград, където са положени югославски партизани и войници от Червената армия, загинали в боевете за града.

Вероятно най-показателният пример извън бившия социалистически блок се намира в норвежкия град Киркенес. В центъра му и днес стои близо петметрова фигура на съветски войник, издигната в чест на Червената армия, освободила Източен Финмарк от германската окупация през октомври 1944 г. Паметникът е запазен въпреки рязкото влошаване на отношенията между Норвегия и Русия след началото на войната в Украйна.Спорове възникват около руското участие в възпоменателните церемонии, но норвежките власти разграничават паметта за съветските войници от 1944 г. от оценката за днешната политика на Москва. Самият монумент продължава да бъде национален военен мемориал и да напомня за приноса на Червената армия към освобождението на северната част на страната.

Други европейски държави са избрали различен подход. Бронзовият войник в Талин и паметникът на съветския войник в Букурещ са преместени във военни гробища, без да бъдат унищожени. Основният съветски монумент в Рига и редица полски „паметници на признателността към Червената армия“ са демонтирани.

Може ли историята да бъде демонтирана?

Зад политическия и правния спор обаче остава по-дълбокият въпрос: може ли едно общество да се освободи от неудобна част от историята си, като премахне нейните материални свидетелства?

Паметникът не е самата история. Той е определен прочит на историята, създаден в конкретна политическа епоха. Но едновременно с това е и материално свидетелство за нея – за събитието, което отбелязва, за властта, която го е издигнала, за художествените разбирания на времето и за начина, по който обществото е било призовано да помни миналото си.

Премахването на един монумент не променя случилото се. То променя видимостта му в общественото пространство. А унищожаването на материалните следи от миналото лесно може да се превърне не в негово преодоляване, а в опит то да бъде скрито от погледа на следващите поколения.

Запазването също не означава задължително безусловно приемане на първоначалното послание. Един паметник може да бъде съхранен и едновременно с това поставен в пълния му исторически контекст. Примерът на Будапеща показва възможността за преосмисляне, а този на Виена – че противоречивият монумент може да остане на мястото си, без обществото да престане да разговаря за сложното минало, което той въплъщава.

Не може да бъде отречена ролята на Червената армия за разгрома на нацистка Германия. Енциклопедията на Мемориалния музей на Холокоста в САЩ определя Източния фронт като най-големия и най-смъртоносния театър на Втората световна война. Именно там германските сили понасят загуби, които ги правят уязвими за настъплението на останалите съюзници, а съветските войски в крайна сметка достигат до Берлин.

Признаването на този принос не изисква да бъдат премълчавани пактът „Молотов – Рибентроп“, съветските репресии или политическата зависимост, установена след войната в голяма част от Източна Европа. Но и последвалите престъпления и диктатури не могат със задна дата да заличат саможертвата на милионите хора, сражавали се срещу нацизма.

Историята не става различна, когато един паметник бъде демонтиран, преместен зад ограда или скрит в склад. Тя остава такава, каквато е – с героизма, жертвите, престъпленията и противоречията си. Зрялото общество не избира само удобната половина от миналото. То го съхранява, обяснява и помни в неговата цялост.

„Вярваме, че една държава, която уважава своето минало, не се страхува да съхранява историческите свидетелства – независимо от политическите оценки към тях“, се посочва в позицията, подкрепена от „Възраждане“.