Изчезналото кралство под пясъците на Такламакан и феноменът на Таримските мумии

Суровата хидрология на падението: Лоулан и езерото Лоб Нур

Когато шведският географ и изследовател Свен Хедин се натъква на руините на Лоулан в самото начало на XX век, той не открива приказен град от легендите, а засипани от вятърната ерозия глинени застроявания, изсъхнали тополови греди и фрагменти от защитни валове. Градът е бил административен и търговски център на кралство, назовавано в китайските летописи от династията Хан като Крораина (или Лоулан). Физическото оцеляване на този оазисен пункт е било изцяло подчинено на твърдата хидрологична зависимост от река Тарим и захранваното от нея езеро Лоб Нур.

Геоложките и сондажните проучвания на района показват, че през второто хилядолетие преди новата ера и по време на процъфтяването на града от II век пр.н.е. до IV век сл.н.е., микроклиматът е предлагал значително повече влага благодарение на ледниковото подхранване от околните планини Тяншан и Кунлун. Езерото Лоб Нур е било обширен, пресноводен до полу-солен воден басейн, осигуряващ напояване, риболов и закрила срещу агресивното настъпление на пясъците.

Логистиката на града е разчитала на сложна мрежа от иригационни канали. Въпреки това, пренасочването на коритото на река Тарим — естествен тектоничен и хидроморфологичен процес, типичен за басейна — в комбинация с общото засушаване на Централна Азия, удря смъртоносен удар върху селището. Когато водата се оттегля, земеделието спира да функционира. До V век от новата ера градските стени, издигащи се на места до над десет метра, вече са защитавали единствено празни дворци и изоставени будистки ступи. Вятърът и пясъчната абразия бързо разрушават неизпечените тухли, превръщайки инфраструктурата в архитектурно гробище, засипано от дюните.