Изгрявало ли е слънцето на запад в древността и какво крият старите архиви
Когато човек прекара достатъчно време из музейните хранилища или над преводите на антични текстове, започва да забелязва една досадна, повтаряща се подробност, която не се вписва в нито един учебник по физическа география. В пети век преди новата ера Херодот записва разказа на египетските жреци в Мемфис и Тива, според които от създаването на египетското царство насам слънцето четири пъти е изгрявало не там, където му е мястото, като два пъти се е появявало откъм запада. Херодот не е фантазьор, а прагматичен пътешественик и регистратор на чутото, който обикновено ясно разграничава собствените си наблюдения от местните предания. Почти по същото време Платон в диалога „Политикът“ описва обръщането на небесния свод като нещо известно на старите поколения, а по-рано трагиците Софокъл и Еврипид използват същия мотив в пиесите си, без непременно да са преписвали от египетски свитъци.
Архивната следа обаче не спира до гръцките преразкази и става доста по-конкретна, когато се обърнем към оригиналните египетски носители. В Британския музей се съхранява така нареченият Голям папирус на Харис, съставен при управлението на фараон Рамзес Трети през дванадесети век преди новата ера. В този документ се споменава директно, че югът е станал север и земята се е преобърнала. В Ермитажа в Санкт Петербург пък се пази папирус от епохата на Средното царство, известен като „Пророчеството на Неферти“, където картината е описана с чисто битов, почти репортажен ужас за слънцето, което изгрява на запад и оставя хората в пълно неведение кога е пладне. Тук стигаме до първия сериозен сблъсък между текстологията и природните науки, защото тези записи са твърде конкретни и разпръснати във времето, за да бъдат отхвърлени с лека ръка като поетична метафора, но същевременно описват механика, която противоречи на всичко, което знаем за инерцията на твърдите тела.
Астрономическата реалност и капаните на прецесията
За да разберем дали подобно събитие има някаква опора в реалността, трябва да отсеем сериозната небесна механика от популярните спекулации. Земята действително не е статичен пумпал, а тяло с изключително сложна динамика, подложено на гравитационното дърпане на Слънцето и Луната върху леко сплеснатата си при екватора форма. Това взаимодействие поражда прецесията на равноденствията, при която земната ос описва бавен конус в пространството и се завърта напълно за около двадесет и шест хиляди години. На половината от този цикъл, тоест на всеки тринадесет хиляди години, северният полюс на небесната сфера действително сменя ориентацията си спрямо звездите и вместо към Полярната звезда започва да сочи към съвсем други участъци от небосклона, например към ярката Вега.
Тук обаче се крие една сериозна пробойна в теорията на авторите, които се опитват да обяснят текстовете на Херодот с прецесията. Прецесията променя звездното небе над главите ни и измества сезоните спрямо съзвездията, но тя по никакъв начин не променя посоката на въртене на Земята около собствената ѝ ос. Дори след тринадесет хиляди години планетата продължава да се върти от запад на изток, което означава, че слънцето си остава на източния хоризонт. За да изгрее слънцето на запад, е необходимо или самата планета да спре и да завърти посоката си на въртене, както прави Венера след някакъв древен, катастрофален сблъсък в зората на Слънчевата система, или цялата земна кора да се плъзне по разтопената мантия и да се преобърне на сто и осемдесет градуса, така че северният полюс да се озове на мястото на южния.
Космическата гайка и физическите граници на салтото
Именно тук в дискусията редовно се вкарва ефектът на Джанибеков, наблюдаван на двадесет и пети юни хиляда деветстотин осемдесет и пета година на борда на съветската орбитална станция „Салют 7“. Докато разопакова товари в безтегловност, космонавтът Владимир Джанибеков развива крилчата гайка, която продължава да се върти по инерция, отлитайки напред, но на всеки няколко десетки сантиметра внезапно се преобръща на сто и осемдесет градуса, без да променя посоката на своята ос на въртене, след което продължава да се върти в обратна посока спрямо собствената си геометрия. Явлението е напълно реално, известно е в класическата механика като теорема за междинната ос и се случва с всяко асиметрично твърдо тяло, което се върти свободно около средната си ос на инерция в отсъствието на външни сили.
Привържениците на хипотезата за преобръщащата се Земя веднага правят паралел между гайката на Джанибеков и нашата планета. Аргументът им се опира на факта, че Земята не е идеална сфера, а геоид с неравномерно разпределена плътност, чийто гравитационен потенциал варира в различните точки на кълбото. Добавят се и екзотични хипотези за строежа на земното ядро, като тези на руския физик Игор Белозеров за свръхплътната материя и водородното обезгазяване на планетата, както и неудобните изненади от Колския свръхдълбок сондаж, който през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век показа, че реалният геоложки разрез на кората на дълбочина над дванадесет километра изобщо не съвпада с предварителните теоретични модели на геофизиците.
Това изглежда логично на пръв поглед, но има един огромен физически и логистичен проблем, който прави директното пренасяне на ефекта на Джанибеков върху Земята практически несъстоятелно. Първо, Земята не е монолитно твърдо тяло с три различни оси на инерция, което се върти около нестабилната си междинна ос; тя е сплеснат сфероид, чието въртене е стабилизирано около оста с максимален инерционен момент, а това е най-стабилната възможна конфигурация в механиката. Второ, дори да допуснем някакъв външен гравитационен или вътрешен мантиен импулс, който да принуди планетата да направи подобно преобръщане в рамките на няколко часа или дни, инерцията на световния океан и атмосферата би произвела енергия, пред която всяко описано в митовете бедствие би изглеждало като лек пролетен дъжд.
Океанската вода, която на екватора се движи заедно с планетата със скорост от над хиляда и шестстотин километра в час, не би спряла едновременно с твърдата кора. При едно внезапно преобръщане водната маса би се стоварила върху континентите като стена с височина от няколко километра, смилайки градовете, почвения слой и самата топография до гола скала. В такава среда не биха оцелели нито египетски жреци, които да запишат събитието на папирус, нито строители на мегалити, нито каквато и да е сложна сухоземна фауна. Както вече сме разглеждали в предишни анализи за геоложките катастрофи и прекъсванията в археологическия запис, следите от подобен планетарен катаклизъм щяха да бъдат видими в абсолютно всеки седиментен пласт на планетата като унифициран слой от морски утайки и смляна биомаса, а такъв единен пласт в рамките на човешката история просто липсва.
Източник: pogled.info



Post Comment