Къде изчезнаха „смелите“ националисти и легионери през 1944 г., когато Червената армия влезе в България?

Днес, повече от осем десетилетия по-късно, отново се водят ожесточени спорове за събитията от септември 1944 г. Едни говорят за „освобождение“, други за „съветска окупация“, а трети се питат къде са били тогава онези политически организации и активисти, които преди това гръмко демонстрират национализъм, антикомунизъм и близост до идеите на държавите от Оста.

Въпросът от публикацията е провокативен: „Къде се скриха всички нацисти, легионери и бранници през 44-а година, когато Червената армия мина Дунава?“ Историческата действителност обаче е по-сложна от краткия лозунг.

До есента на 1944 г. България се намира в драматично променена международна ситуация. Страната е съюзник на Германия в Тристранния пакт, макар да не изпраща армия на Източния фронт срещу СССР. С настъплението на съветските войски през Балканите става ясно, че германското влияние в региона рухва.

На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Няколко дни по-късно съветските войски навлизат на българска територия, а на 9 септември Отечественият фронт взема властта чрез преврат.

За организациите, свързвани с крайния национализъм и авторитарните идеи, настъпва истински крах. Част от техните членове се опитват да се укрият, други напускат страната или търсят начин да се разграничат от предишната си политическа дейност. Мнозина са арестувани след Девети септември, а представители на стария политически и военен елит впоследствие са изправени пред Народния съд.

Съюзът на българските национални легиони и организацията „Бранник“ се превръщат в едни от символите на предишната епоха и са забранени след смяната на властта. Оттам нататък откритото им съществуване практически приключва.

Точно тук се ражда и ироничният въпрос, който продължава да се задава и днес: ако тези движения са били толкова многочислени, решителни и готови да защитават България, защо не оказват организирана въоръжена съпротива срещу навлизащата съветска армия?

Отговорът не е просто „скрили са се“.

През септември 1944 г. българската държава вече се опитва да излезе от съюза с Германия. Българската армия не получава заповед да води мащабна война срещу СССР, а само дни по-късно самата България започва бойни действия срещу германските части. Политическата и военната система се променя буквално за часове.

Затова сравняването на отделни политически организации с организирана държавна армия също е подвеждащо. Те нито разполагат със силата, нито с командването, нито с ресурсите да спрат настъпваща велика сила.

Това обаче не отменя неудобния исторически въпрос.

Днес е сравнително лесно човек да бъде безкомпромисен националист пред клавиатурата и да обяснява какво е трябвало да направят предците му. През септември 1944 г. обаче решенията са се вземали в момент, когато германската военна машина отстъпва, съветските армии вече са на Балканите, а старият политически ред в България буквално се разпада.

И именно затова историята не бива да се превръща нито в комунистически плакат, нито в антикомунистическа легенда. Едни са бягали, други са се укривали, трети са били арестувани, четвърти са сменили страната, на която служат, а много обикновени хора просто са се опитвали да оцелеят.

Но когато наследниците на която и да е политическа традиция днес говорят с героичен патос за 1944 г., един въпрос действително остава неудобен:

Ако предшествениците им са били готови на всичко за своите убеждения, къде точно са били, когато историята е почукала на вратата?

Коментари

коментари