Как изглежда „безобидният“ Европейски данъчен доклад, ако събереш всички парчета в една система
Като прочетеш документа на Европейската комисия отгоре-отгоре, нищо не звучи чак толкова страшно. Говори се за данъци върху голямото богатство, за по-добро събиране на данъци, за борба с укриването, за дигитализация. Все неща, които лесно могат да бъдат защитени с аргумента: „Нормалният човек няма от какво да се притеснява.“
Проблемът идва, когато прочетеш внимателно страниците около 60–80 и започнеш да свързваш отделните предложения едно с друго.
Първо се казва, че wealth tax работи по-добре, когато има широка данъчна основа, малко изключения и активите се оценяват по пазарна стойност. За имоти, акции и дори непублични компании се разглеждат различни методи за периодична оценка. Идеята е държавата да може сравнително точно да каже: „Този човек притежава активи за приблизително Х евро“, независимо дали ги е продал или не.
После идва следващото парче. Авторите стигат до заключението, че когато различните региони имат различни правила, богатите могат да местят адреси и активи. Като най-ефективно решение е посочена централизацията на данъчната власт, защото така по-трудно се използват разликите между отделните региони.
След това вече става доста по-интересно. Докладът казва, че не трябва да се разчита само човекът сам да декларира какво притежава. Препоръчва се широко third-party reporting — банки, финансови институции, държавни органи и международни системи автоматично да подават информация за активите. Освен това се препоръчва международният автоматичен обмен на информация да обхваща повече държави и повече видове имущество.
Тоест вече не сме в модела:
„Кажи ни какво притежаваш.“
Моделът започва да става:
„Ние вече знаем какво притежаваш.“
И после стигаме до страница 79.
Там буквално се казва, че дигитализацията на администрацията и разпространението на изкуствения интелект трябва да бъдат използвани за намаляване на възможностите за избягване на wealth tax. Разглежда се дори идея данъчната администрация предварително да попълва декларацията ти с пазарната стойност на активите, които системата вече знае, че притежаваш. Отделно се посочват криптовалутите като технология, която данъчните администрации трябва да следят, защото може да се използва за укриване.
Ето тук вече картината става съвсем различна.
Представи си след десетина години една система, която автоматично вижда банковите ти сметки, брокерските сметки, акциите, фирмените участия, недвижимите имоти, инвестиционните фондове и криптоактивите ти. AI свързва информацията между различните регистри, сравнява я с декларираните ти доходи и автоматично оценява приблизителното ти нетно богатство.
Не твърдя, че документът предлага точно такава единна система. Това вече е worst-case логическо продължение на отделните механизми, които документът реално препоръчва.
Следващата стъпка обаче също я има вътре.
Какво става, ако човек каже: „Добре, не искам този данък, местя се в друга държава“?
Докладът разглежда т.нар. tail provisions — правила, при които след напускане на държавата човек може определен период да продължи да носи данъчно задължение към старата си държава. Разглеждат се и exit taxes именно като инструмент срещу избягване на данъка чрез преместване.
С други думи, в най-лошия сценарий системата вече знае какво притежаваш, знае приблизително колко струва, получава информацията автоматично от трети страни и дори напускането на страната не прекъсва веднага данъчната връзка.
Добави към това още едно предложение от документа — използване на съвременни технологии за по-точна пазарна оценка на активите, включително имотите.
Тогава вече получаваш доста мощна машина:
цифрова идентичност → автоматично събиране на данни → AI свързване на собствеността → пазарна оценка → изчисляване на нетно богатство → автоматична данъчна декларация → данъчно задължение → международно проследяване при преместване.
И пак — всяко парче поотделно звучи разумно.
Банката подава информация? Нормално.
Данъчните обменят данни с други държави? Логично.
AI търси измами? Съвременно.
Имотите се оценяват реалистично? Справедливо.
Криптото също влиза в системата? Очаквано.
Проблемът е сумата от всички тези неща.
Защото когато инфраструктурата вече съществува, бъдещо правителство не трябва да я изгражда от нулата. То трябва просто да промени няколко параметъра.
Днес прагът може да е 10 милиона евро.
Утре 5 милиона.
После 1 милион.
Днес ставката може да е 0.5%.
След финансова криза — 2%.
След война или огромен държавен дълг — кой знае.
Това е частта, която бих нарекъл Murphy сценария. Не защото „със сигурност ще стане“, а защото когато създадеш инфраструктура, способна да прави нещо, трябва да приемеш сериозно възможността някое бъдещо управление да я използва много по-агресивно от хората, които са я създали.
Има още нещо любопитно. Документът посочва Норвегия като пример, където публикуването на информация за декларираното богатство и wealth-tax задълженията може да ограничава укриването. Освен това се препоръчват специализирани звена в данъчната администрация за aggressive tax planning при богатите граждани.
Отново — има логика.
Но събери всичко:
държавата знае какво имаш, автоматично го оценява, AI търси какво си пропуснал, банки и брокери докладват независимо от теб, други държави обменят информация, криптото се наблюдава, а ако преместиш резиденцията си, данъчната връзка може да те следва още известно време.
Това вече не е просто „wealth tax“.
Това е инфраструктура за финансова видимост върху практически целия живот на човек.
И точно тук сравнението с Китай става интересно. Китайската система обикновено се представя опростено като някакъв единен social-credit score, въпреки че реалността е доста по-раздробена. Но една напълно интегрирана европейска финансова инфраструктура потенциално би могла да бъде дори по-прецизна — не защото следи дали си пресичал на червено, а защото може да знае практически всеки значим актив, който притежаваш, колко струва и къде се намира.
Има честен контрапункт. Самият доклад признава опасността от прекомерно и „confiscatory“ облагане и разглежда данъчни тавани и конституционни защити. Испания например има ограничение срещу конфискационното действие на данъците, а германският Конституционен съд исторически е защитавал правото на собственост при wealth taxation.
Тоест документът не е план за тоталитарна система.
Но той показва нещо много по-важно: технологично и административно вече става възможно изграждането на система, която преди 20 години просто не можеше да съществува.
И тук според мен е правилният въпрос.
Не:
„Ще ни вземат ли утре 90%?“
Не. Няма такова предложение в документа.
А:
„Искаме ли да построим система, която един ден технически ще може да идентифицира, оцени, проследи и обложи почти всичко, което притежаваме — и след това да разчитаме, че всяко бъдещо правителство винаги ще я използва разумно?“
Това вече е много по-сериозен разговор.
Post Comment