Загуба на комуникация

 

Sputnik

11 февруари 1985 г., 9 часа и 23 минути. Центърът за управление на полетите (ЦУП) отново изпраща сигнал до станцията „Салют-7“, като проверява работата на всички системи. Станцията е необитаема от шест месеца поради дългото прекъсване на експедициите и работи автономно, но този път сигналите спират да реагират. Нещо определено се е случило, обаче никой на Земята не може да каже причината за внезапното изключване на станцията.

Без електронна корекция на траекторията на полета „Салют-7“ се превръща в неконтролируема комета с тегло 19 тона, която постепенно се приближава към Земята. Дори според най-оптимистичните оценки е почти невъзможно да се избегнат жертви – отломките, които не биха изгорели в атмосферата, могат ударят някой град. Този сценарий обаче не устройва нито ЦУП, нито ръководството на страната. Основната причина (колкото и цинично да звучи) – катастрофа от такъв мащаб би нанесла непоправими щети на репутацията на съветската космонавтика.

Изтощително обучение

 

Александър Моклецов/Sputnik

Подготовката за спасителната операция започва веднага след спирането на „Салют“. В средата на март са одобрени космонавтите за мисията, най-опитните от всички. Командир на екипажа е Владимир Джанибеков, заедно с него е изпратен бордният инженер Виктор Савиних.

Обучението продължава четири месеца: през цялото това време Джанибеков се подготвя да „хване“ кораба направо в движение, като отработва в симулатора много възможни сценарии. Една грешка може да струва живота както на самите космонавти, така и на хората на Земята.

 

Александър Моклецов/Sputnik

Савиних проучава цялата налична документация за „Салют“, защото причината за спирането на станцията все още е загадка. Освен това трябва да се научат да пълзят по макета на станцията в пълна тъмнина – на „Салют-7“ няма електричество.

Спасителният кораб „Союз Т-13“ също претърпява промени. Освен това част от кораба е предоставена за складиране на провизии за дълъг период от време – не е известно колко време ще прекарат космонавтите на мъртвия „Салют 7“, а храната в товарните му отделения може да стане негодна за употреба поради космическия студ.

Космическо преследване

 

Sputnik

Рано сутринта на 6 юни 1985 г. Джанибеков и Савиних започват спасителна операция на космодрума „Байконур“. На височина 300 км над повърхността на Земята спасителите имат само един опит.

На втория ден от полета Джанибеков и Савиних се приближават към „Салют“ – по техни изчисления до целта остават само 10 километра. В илюминатора вече свети малка „звезда“, която постепенно става все по-ярка и по-ярка. Спасителите започват да се подготвят за най-сложната маневра в историята на космонавтиката. В режим на автоматично приближаване Джанибеков намалява разстоянието до 2,5 километра. След това превключва на ръчно управление и започва постепенно приближаване за скачване. След като прелитат достатъчно близо обаче, космонавтите разбират, че са изчислили погрешно…

Владимир Васютин, Георгий Гречко, Виктор Савиних, Александър Волков и Владимир Джанибеков

ТАСС

„Салют-7“ се обръща към спасителите с неработещо устройство за скачване. В това положение те имат само две възможности: да се върнат на Земята или да се опитат да заобиколят станцията. Маневрата може да струва живота на двамата космонавти. Джанибеков иска разрешение от ЦУП. Дългото мълчание е изнервящо, но след няколко минути космонавтите получават отговор: трябва да опитат.

Благодарение на дългогодишната подготовка и опита на Джанибеков прелитането над станцията е успешно и сега той наблюдава работния възел в илюминатора – остава само да направи скачването: в режим на ръчно управление да уцели правилните възли със сантиметрова точност. Ако Джанибеков дръпне колелото дори с милиметър, „Союз“ лесно може да повреди шлюза или да направи пробойна в корпуса на „Салют“, а това ще означава провал на мисията.

Корабът замръзва за миг. Космонавтите усещат малък тласък, после чуват тракането на автоматичните ключалки – „Союз“ благополучно се скача с мъртвия „Салют“.

Мисията е осъществима

 

ТАСС

И дори тогава спасителната операция все още далеч не е приключила – трябва станцията да се приведе в „чувства“. Джанибеков и Савиних се готвят да влязат в дълбоките отсеци на дрейфуващата станция. Цялата работа трябва да се извърши ръчно – автоматичните системи са излезли от строя. Двамата отварят малък клапан във вратата, за да пуснат въздух от „Союз“ в отсеците на „Салют-7“, и когато налягането се изравнява, влизат вътре.

Установяват, че на станцията няма ток, всички системи са изключени, а инструментите са изложени на ниски температури и не е ясно дали ще могат да се включат отново. Батериите също са отказали. А захранването от „Союз“ е твърде опасно – ако има късо съединение в електрическата мрежа, то може да изключи и цялата електроника на кораба им, което означава гарантирана смърт.

 

Александър Моклецов/Sputnik

Остава само един начин – да захранят „Салют“ директно от слънчеви батерии. Използвайки двигателите на „Союз“, космонавтите ориентират станцията така, че светлината да попада върху батериите. Уредите започват да показват признаци на живот. Ден по-късно Савиних решава да свърже батериите към енергийната система на станцията и „Салют-7“ оживява.

Общо космонавтите прекарват повече от 100 дни на „Салют-7“. През това време те успяват не само да ремонтират станцията, но и да обновят по-голямата част от електрониката. По време на ремонта е открита причината за всички повреди – един от сензорите на батериите е излязъл от строя и дава фалшив сигнал, че всички батерии са напълно заредени. Бордовият компютър изключва слънчевите панели, така че един ден захранването свършва и станцията „заспива“.

След седем дни полет ЦУП успява да възстанови дистанционното управление на станцията и космонавтите се заемат с рутинната си работа.

На 21 ноември 1985 г. „Союз Т-14“ се завръща на Земята и „Салют-7“ отново е оставен да работи в автономен режим в орбита около планетата.

Към 1990 г. станцията изчерпва своя запас от безопасност и започва да се снижава с 6-8 км на ден. През нощта на 6 срещу 7 февруари 1991 г. „Салют-7“ навлиза в горните слоеве на атмосферата със скорост от 30000 км/ч, където изгаря почти напълно.