Какво правиш, когато държавата отнеме децата ти?

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Наскоро имах възможност да изпитаме точно обратното на това, което се очаква от правосъдието в една уредена държава. На 16 юни беше публикуван докладът от разследването на Рупърт Лоу за бандите за изнасилвания (Rape Gang Inquiry). Гротескните детайли в този документ от 219 страници разкриват как момичета биват системно превръщани в обекти на престъпления, докато правоприлагащите органи бездействат или умишлено прикриват случаите с десетилетия от страх да не бъдат набедени в расизъм. Но какво се случва, когато същата тази държавна машина реши да се задейства с цялата си тежест не срещу престъпниците, а срещу един обикновен, любящ баща в бракоразводен процес?

Наскоро изпитах момент на чиста радост в моя кошмарен развод. Най-малката ми дъщеря изтича обратно към мен, прегърна ме силно и ми показа цялата любов, която все още е останала в сърцето ѝ. В живота ми е имало твърде малко подобни съвършени моменти, но този определено беше един от тях: мимолетно, красиво напомняне за всичко, за което се боря.

Трябвало е да се досетя, че това е просто затишие пред буря.

Тази седмица семейният съд излезе с окончателното си решение по оспорваните условия за развода. То се оказа по-лошо от всичко, което бях в състояние да си представя. За хората, които не познават случая ми, това решение слага точка на две години непрекъсната, мъчителна болка. От лятото на 2024 г. насам бях системно отделян от любимите си дъщери без никаква основателна причина, освен факта, че майка им не ме харесва, че семейният съд очевидно фаворизира едната страна, и заради поредица от действия на властите, които сочат или към чиста корупция, или към умопомрачителна небрежност.

Макар да ме определят като най-неразумния мъж на света, аз направих всичко възможно да се съобразя с другата страна. Предложих да се откажа от цялото семейно имущество, стига да получа нормален режим на виждания и споделени родителски права. Това ми беше отказано. Вместо това децата ми бяха настроени срещу мен. Телефонните обаждания са блокирани от повече от година. Отказани ми бяха дори петминутни срещи, за да им предам подаръци за рождените дни и за Коледа. Всякаква информация за живота им се крие от мен. Комуникацията – доколкото изобщо я има – се води през телефона на голямата ми дъщеря и е придружена от диктат: „не отговаряй, защото ще разстроиш Емили“.

Настоявах, изисквах, молих се и се умолявах властите просто да си свършат работата и да приложат закона (същата работа, за която иначе твърдят, че вършат). И когато посочих техния провал, те ме вкараха в затвора заради дързостта ми. В този процес фалирах напълно, сменяйки трима адвокати с различна степен на некомпетентност – и всичко това без абсолютно никакъв резултат. Сега съм в края на пътя.

Трагикомедията на съдебното решение

Решението на съда може да се опише най-точно като трагикомедия. Аз нося основната отговорност за разпадането на брака заради моя „остър език“ и „едностранен отказ да вечерям със семейството“. В същото време майката не носи никаква отговорност. Нищо, че тя открадна семейни средства, прехвърли всички активи на свое име, настрои децата срещу мен, отправяше многократни фалшиви обвинения пред властите, монтира шпионски камери години по-рано, редовно ме нападаше физически, криеше децата в спалнята всеки път, когато се прибирах, за да не вечерям с тях, и накрая сама подаде молбата за развод. За това нейно очевидно „психическо страдание“ съдът ме задължи да ѝ платя 10 000 лири издръжка.

Поделбата на имуществото с партньор, който никога през живота си не е работил, беше по подобен начин коригирана на 55% срещу 45% в нейна полза. След като съдът реши, че парите, които похарчих за адвокати, са моя дял от активите (нейните правни такси, естествено, бяха поети безплатно), тя сега ми дължи едва 28 000 лири след продажбата на семейната къща – реално сигурно около 10% от общото семейно имущество. Издръжката за децата остава непроменена, както и режимът на виждания, който е ограничен до втората и четвъртата неделя от месеца.

Длъжен съм да поздравя съда за креативната подигравка, вплетена в окончателното решение. Времето за виждания беше „удължено“ от пет на шест часа два пъти в месеца (голям успех за мен!), и докато тя плаща 5% лихва върху парите, които ми дължи, аз трябва да плащам цели 12%. Когато и двете страни неизбежно закъсрат с плащанията, моят дълг съвсем удобно ще надхвърли нейния. Връх на всичко обаче беше бруталният психологически тормоз (gaslighting), постигнат със следното изречение в решението: престои с преспиване и ваканции са възможни „по взаимно съгласие“. С други думи – преспивания и ваканции изобщо няма да има.

Тоталният провал на институциите

Онова, което официалният доклад пропуска да спомене, е поведението на институциите. То, макар и трагично, поне беше напълно последователно в провала си:

Социалните служби, чието най-смело предложение в случай на родителско отчуждаване беше зловещата заплаха да „изпратят писмо“.

Екипът за борба с насилието над деца, чието работно определение за такова насилие очевидно се свеждаше до „родителя, който възразява срещу него“.

Полицията, чиито охранителни камери работеха само тогава, когато им беше удобно. Същата полиция, която нахлу в къщата ми и ужасяваше децата ми в продължение на часове без никакво обяснение, която „изгуби“ доказателства, написа доклади на грешния формуляр и отказа да вдигне телефона на спешната линия, защото просто не харесваше човека от другата страна.

„Полицията на полицията“ (Вътрешна сигурност), която отказа да разследва колегите си в същата сграда (с които вероятно обядва на една и съща опашка), но побърза да ми даде гениалния съвет, че най-доброто решение на проблема с нередовната полиция е просто да спра да им звъня.

Съдилищата, които ми задаваха едни и същи въпроси по време на разпитите, за да ме раздразнят, а след това отказаха да ме изслушат, защото съм бил изглеждал раздразнен.

Британското посолство, чийто отговор, когато благоволиха да ми пишат две седмици след моя имейл, се ограничи до извинение, че нищо не могат да направят, придружено от списък с адвокати – в случай че първите трима още не бяха успели да ме фалират.

Ходовете оттук нататък
За разлика от покера, в живота си длъжен да играеш с картите, които са ти раздадени. Въпросът сега е как да отиграеш най-слабата възможна ръка, докато светът настоява, че държиш печеливша комбинация. Вариантите пред мен са отчаяно малко:

Да приема решението и да продължа напред. Това е масовият съвет, който получавам от хората с мотив, че системата не може да бъде победена и че просто ще си докарам инфаркт.

Нови съдебни процедури. Лаишкото ми разбиране е, че това, макар и възможно на теория, е абсолютно неприложимо на практика. Върховният съд или дело за нарушаване на човешките права са единствените отворени пътища – проблемът е, че те ще отнемат твърде много време, ще струват средства, с каквито не разполагам, и едва ли ще преобърнат категоричното решение, което вече ми е връчено в три екземпляра.

Да взема закона в свои ръце. За добро или за лошо, аз не съм престъпник. И както целият този процес доказа, ръцете ми са сериозно вързани от нежеланието ми да нанеса каквато и да е вреда на децата си.

Да откажа да играя по правилата им. Да спра да плащам издръжка, докато насилието и отчуждаването не престанат, независимо от последствията за мен – които ще бъдат глоби, ограничения, запори на активи (каквито нямам) и съответно неизбежно връщане зад решетките.

Никой от тези избори не е добър. Всеки от тях наранява дъщерите ми по различен начин – чрез примирение, чрез безкрайни съдебни битки, чрез престъпление или чрез спиране на средства. По последната точка знам много добре, че децата ми няма да останат гладни. Бившата ми съпруга има много богати приятели (мои бивши приятели, които за съжаление повярваха на клеветите ѝ по мой адрес), както и държавата, която с удоволствие ще се намеси, за да влезе в ролята на глава на семейството.

Тази дилема е нещото, което не ми дава да спя нощем. Опитвам се да извадя от себе си целия гняв, горчивина и самосъжаление и хладнокръвно да преценя кой е най-добрият ход за моите момичета. Да приема поражението, да продължа да плащам и да гледам как те се изплъзват от мен завинаги, е морално неоправдано. И все пак, въпреки че вариант 4 изглежда като единствения достоен избор, това да имаш баща в затвора не е най-добрата предпоставка за здрава връзка с дъщерите ти, независимо колко удовлетворение би ми донесло подобно противопоставяне.

Над всичко ме разяжда усещането, че каквото и да направя, то няма да има значение; че нищо няма да се промени и че няма да ми бъде позволено да спечеля. Нещо повече, напълно съзнавам колко много вариант 4 би зарадвал другата страна: баща безотговорник, отказ да плаща издръжка, пореден престой в затвора – идеален повод за допълнително ограничаване на вижданията, ако не и за пълно отнемане на правата.

Всичко, което се изискваше, за да се отклоним от този сигурен път към унищожението, беше институциите просто, между другото, да благоволят да си свършат работата. Може би можеха да започнат с въпроса защо един любящ баща, който е работил здраво, за да осигури децата си от първия ден, изведнъж отказва да плаща нещо, което иначе би сметнал за чест.

Ще завърша с това: позор за тези хора. Позор за онези, които се показаха като крайно небрежни, пристрастни и подли, ако не и открито корумпирани. Позор за това, че ме вкараха в тази безизходица (zugzwang); за това, че откраднаха децата ми и детството им от мен. Позор за тях, задето лишиха дъщерите ми от моята закрила и любов и си затвориха очите за тормоза, който продължава с пълна сила.

Бих продал органи от тялото си, за да изхраня децата си. Няма обаче да финансирам тяхното отчуждаване и малтретиране.

Автор: Франк Хавиланд

Източник: „The New Conservative“