Какво следва след края на НПО епохата?

Алмут Рошовански 

Имейлите, които получавам напоследък от неправителствени организации, изобщо не приличат на онези, които получавах само преди няколко години, когато те говореха за пари толкова дискретно, че едва ли бихте се досетили, че именно това имаха предвид с онези елегантни изрази за партньорство, лидерство, овластяване или визия.

„Това не е учение“, гласи едно скорошно имейл-съобщение, макар и само между редовете. „Познавате ли лично някого от фондациите в този списък? Познавате ли някоя от тези богати знаменитости?“ Името на една от знаменитостите е написано грешно. Нервите са на предела си. НПО-то е загубило около половината от финансирането си през последните две години. Не обаче заради това, което Тръмп и Мъск направиха с USAID. НПО-то, което изпрати имейла, никога не е получавало финансиране от американското правителство. Европейските двустранни донори позволиха на организацията да процъфтява в продължение на около десетилетие, след което тя се срина.

НПО-то (чиято абревиатура съм зачернила на снимката) съществува от повече от сто години. През по-голямата част от това време тази организация не е била това, което днес бихме сметнали за НПО. Тя почти не е имала персонал на заплата. Малкото ѝ платени служители не са били професионалисти, обучени в елитни университети в нови, специфични за НПО области, а опитни активисти, избрани от други членове за определен мандат. Тя не е получавала грантове и със сигурност не е получавала двустранни грантове от правителствата, които преди е критикувала, а не си е „сътрудничила“. Тя не е имала проекти.

Но тя разполагаше с мрежа от национални и местни клонове, обхващащи голяма част от света, чиито действия и идеи неведнъж са разтревожавали влиятелни правителства. Клоновете все още съществуват, а някои от членовете са почти на същата възраст като самата организация, макар че днес младите членове на възраст около 20 години доминират на конгресите.

В разговорите в местните организации се забелязва съпричастност към тревогите на професионалните служители на заплата в секретариата, но и известно недоумение. Членовете не могат напълно да разберат защо приключването на няколко успешни години с проекти, финансирани с грантове (в които местните организации не са имали почти никакво участие и от които не са имали полза), би трябвало да означава предстоящ апокалипсис. Местните организации са преживели две световни войни, една студена война и безброй икономически кризи, а днес все още са тук.

Краят на ерата на НПО-тата се изразява в трескави имейли за набиране на средства, в които се пита „познавате ли някоя богата знаменитост?“, вместо „ще ни дарите ли?“, в оптимистични публикации в LinkedIn за нова кариера, както и в семинари за това как да се продават умения за управление на проекти на корпоративни клиенти, вместо на дарители от фондации.

Финансирането чрез чуждестранна помощ за гражданските общества в други държави е било феномен и начин на действие в епохата на еднополярността и затова НПО-тата, в тяхната стереотипна, „НПО-изирана“ форма, са създания, които са еволюирали, за да обитават тази конкретна временна екосистема. Епохата на еднополярността отминава, като западните общества се сблъскват с най-различни имперски бумеранги, и един от тях е именно НПО-то.

Този вид НПО. Тази с грантовете и проектите, с професионалистите, с езотеричните умения и високите заплати, с членове, които са оставени на заден план, или изобщо без членове – тази, която се появява от нищото, за да заеме изведнъж голямо място в нашето обществено пространство, което никой не си спомня да ѝ е отстъпил. Западните донори създадоха този тип НПО в глобалния юг или в посткомунистическия изток, а след това, едно поколение по-късно, тя се промъкна обратно в техните собствени, скърцащи демокрации.

Това звучи малко пресилено. В крайна сметка западните общества навлязоха в ерата на еднополярността с богати и добре организирани граждански общества, някои от които с история, простираща се стотици години назад, подкрепени от правни рамки, които позволиха на тези институции да процъфтяват и да се превърнат в стълбове на обществото, а едновременно с това и в негови движещи сили. Но помислете по следния начин: кога за първи път си спомняте западен политик, обществен интелектуалец, журналист или експерт да нарича западни организации, действащи изцяло в рамките на западните държави, „НПО“? Не толкова отдавна, нали? Може би някъде през 2010-те години, може би дори по-късно.

Преди това имахме други думи, които подчертаваха асоциативния характер на тези организации, като например немското Verein (което се превежда като „събиране“), или тяхната благотворителна същност, както в английското charity, или по-техническото описание not-for-profit, което ги отличава от огромното мнозинство юридически лица, които имат търговска цел. Да ги наричаме неПРАВИТЕЛСТВЕНИ организации би било странно, все едно да изтъкваме прекалено очевидното, което освен това е напълно извън темата.

В края на 80-те и през 90-те години, когато двустранните донори стигнаха до заключението, че НПО ще бъдат новите ключови участници в международното развитие – и в международните отношения като цяло – и започнаха да увеличават инвестициите си в тях, терминът „НПО“ – неправителствена организация – умишлено подчертаваше това, което НПО не бяха: тази чуждестранна помощ не отиваше в хазните на чуждестранни правителства, за да могат те да правят нещата, които правителствата би трябвало да правят за благото на своя народ, като например да строят пътища и да наемат учители. Също така не донорските правителства и техните държавни служители бяха тези, които пряко изпълняваха проектите, за които плащаха; това също вече не беше на мода. Ключовата характеристика на тези нови участници беше, че те не бяха правителствени, за разлика от това, че бяха благотворителни, асоциативни или некомерсиални.

По онова време обаче този термин се използваше само за организации, действащи извън Запада, но финансирани със западни средства. Западен служител, владеещ на практика жаргона на помощта за развитие, можеше да употребява думата „НПО“ по десетина пъти на ден, но никога не би нарекъл по този начин организациите в собствената си страна като Американския съюз за граждански свободи (ACLU), „Каритас“, или „Института за жените“. Това би звучало абсурдно.

Хората започнаха да наричат местните нестопански организации „НПО“ на Запад дълго след като този термин вече беше придобил негативен оттенък в контекста на развитието. Терминът „НПО“ навлезе в западния вътрешен дискурс, отнасящ се до западните вътрешни реалности, с пренебрежителен оттенък, предварително натоварен със значението на „НПО-изация“: елитни институции, отдалечени от хората, но близки до властта, с езотерични идеи и превзети проекти, които лесно подлежат на подигравки, съставени от онези елити, които продължаваме да произвеждаме в излишък, неподлежащи на отчетност за влиянието, което по необясним начин упражняват върху нашата политика и общественото пространство – в най-добрия случай без значение, в най-лошия – непрозрачни манипулатори, често назидателни и арогантни.

Но не възприятията се върнаха като имперски бумеранг от частта на света, получаваща помощ, към нашата; върна се феноменът на „НПО-изираните“ НПО. Важно е да се отбележи, че това не важи за организации като „Каритас“, „Института за жените“, ACLU или по-нови движения като Attac, които споделят бизнес модел, основан на голям брой малки дарения от обикновени хора.

Вместо това, през 2010-те години в западните демокрации се появи нов, много специфичен вариант на НПО: прецизно създадени от амбициозни и успели хора (преди десетилетие бихме ги нарекли социални предприемачи) и често произлезли от работата им в правителството или медиите, дебютиращи с вече подписани договори за големи грантове или като непосредствени плодове на фондации и правителства, удобно близки до властта и центристкия консенсус, прескачайки асоциативната или благотворителната дейност, като тяхната мисия и практика почти никога не се състоят в предоставяне на услуги или изграждане на общност, а в определяне на дневния ред. Тяхното възникване съвпадна с експлозивния ръст на търсенето на разобличители, които да се борят с цялата тази дезинформация. Към 2026 г. доверието в НПО беше значително по-ниско в демокрациите с високи доходи, отколкото в развиващите се страни.

Ако краят на еднополюсния период означава краят на ерата на НПО, какво ще последва след това?

В един подкаст това лято водещият ме попита дали западните страни-донори са започнали да съкращават чуждестранната си помощ, и по-специално тази за НПО, защото са осъзнали, че „лъжата“ е приключила. Не съм сигурна какво е имал предвид под „лъжата“. Може би, че чуждестранните средства не могат да създадат истински независими и „жизнени“ граждански общества, и донорите са били принудени да си го признаят, или са били разкрити?

Отклоних се от темата и се отнесох в странична линия, като говорих за това как всяка чуждестранна помощ започва с лъжа, а именно, че развиващите се страни плащат повече лихви по дълга си – които се връщат обратно към държавите-донори – отколкото получават като чуждестранна помощ, и забравих да отговоря защо всъщност смятам, че финансирането за НПО е било съкратено толкова много: за правителствата-донори стана ясно, че това не им се отплащаше по начина, по който си бяха представяли. То не осигуряваше безпроблемната хегемония, която се очакваше от него. Финансирането на фалшивите граждански общества в други държави се оказа неефективен инструмент. За известно време и в няколко държави изглеждаше, че може би ще проработи – че е възможно да се създаде от нулата, или поне да се подчини, цялата политическа класа на дадена държава, както и нейните медии, образование и изкуства, и тогава тази държава щеше да бъде надежден и ентусиазиран сателит във всички аспекти, които наистина имат значение. А след това нещата се объркаха напълно, дори и в тези няколко държави.

Сега се намираме в една по-сурова, по-открито насилствена, по-конкурентна, динамична и изпълнена с драматични сътресения епоха. Защо да се отпускат субсидии на НПО, ако можеш просто да отвлечеш лидера на дадена страна, да поемеш контрол над нейните ресурси и да управляваш мястото като имперски вицекрал? Защо да възпитаваме поколения лидери, когато възвръщаемостта на инвестицията е несигурна и далечна, ако можеш просто да принудиш с оръжие страните да се подчинят? Защо да възлагаш стратегическата комуникация на инфлуенсъри в плетени жилетки, ако можеш просто да накараш твоите вътрешни шпиони да наплашат обществото до подчинение? В такава груба и прибързана епоха като нашата, защо да губиш време и до една трета от бюджета си за мониторинг, оценка и обучение, защо да продължаваш да изпращаш изтощени активисти на йога ретрити?

Може би еднополюсният период е към своя край, но той се държи с всички сили. Това ще бъде дълъг, изтощителен и мъчителен край. Може дори да не осъзнаем кога ще е започнало следващото нещо. Но въпросът остава: какво ще се случи с НПО като феномен, като начин на съществуване в света, като индустрия, както и с професиите и магистърските степени, които те породиха, и като начин на живот? Какво ще се случи с тези особени институции, които толкова очевидно носят етикета „неправителствени“, но са толкова тясно свързани с това, което правителствата искат да постигнат в света? Как НПО ще възприемат този момент и ще се опитат да се справят с него?

Всички системи на властта създават институции, които възпроизвеждат и укрепват властта на първите. Понякога властниците на върха на системата се опират на институции, които са съществували и преди, привличат ги в съюзи за взаимна изгода, а понякога създават и нови. В хода на своето съществуване тези институции придобиват собствена власт, инфраструктура, автономен контрол над ресурсите и свои собствени традиции. Когато системите на властта, които са дали начало на тези изпълнителни агенти, залязват, последните ще се опитат да поемат удара, да се адаптират, да се трансформират и да продължат напред.

По време на Третия кръстоносен поход в края на XII век, по време на обсадата на Акра, германски кръстоносци от ханзейските градове Бремен и Любек основали болница. Благодарение на благосклонността на влиятелни благородници и признанието на папата, те бързо се превърнали в рицарски орден – Тевтонският орден – със значителни владения около Средиземно море, а скоро след това и на север от Алпите в Свещената Римска империя. С наближаването на края на епохата на кръстоносните походи в Светите земи те насочиха погледа си към Източна Европа, а след това и към Балтийския регион, където основали собствена държава. Те воюваха срещу езическите прусаци и литовци, срещу русите под командването на княз Александър Невски, а по-късно и срещу вече християнизираните литовци и техните съюзници – поляците. Държавата на ордена просъществува до XVI век, когато последният ѝ велик магистър я секуларизира и се провъзгласи за херцог на това, което оттогава нататък стана Прусия.

Тевтонският орден непрестанно се преоткриваше като католически, протестантски и смесени териториални образувания, разпръснати из Европа – от днешна Естония до Алпите, като навсякъде изграждаше замъци, църкви и болници, а за кратко време дори управлява банка. Понякога той възстановяваше военната си функция и накрая я прехвърли на едноименни полкове, които съществуват в европейските национални армии и до днес. След поражението на Наполеон орденът беше временно разпуснат, но скоро след това беше възстановен от австрийския император Франц I.

Тевтонският орден бе създаден от социалните предприемачи на своето време, за да извършва империалистическо насилие в една от перифериите на Европа, след което премина към насилствен колониализъм чрез заселване в друга периферия – както от името на други сили, така и самостоятелно. Той спечели похвали и престиж за това, че вършеше Божията работа, и без съмнение вярваше в благородството на своята кауза – че войната и завоеванията са негов духовен и мисионерски дълг. По пътя си той създаваше държави и поддържаше кралски и имперски династии, а от своя страна получаваше подкрепа от тях. Ставаше невероятно богат и периодично фалираше. По подразбиране беше католически, след това протестантски, след това и двете, а днес отново е католически.

Днес орденът наброява над 1 000 членове, някои от които са свещеници и религиозни жени, а по-голямата част са прости миряни, така наречените „фамилиари“. Той притежава имоти и поделения в Германия, Австрия, Италия, Словения, Словакия и Чешката република. Тевтонският орден е анахронична институция, родена от един много специфичен, но сравнително кратък период от време, но благодарение на вродената си близост до властта той е разполагал с ресурсите и възможностите да оцелее през вековете.

Днес той се счита за благотворителна организация.

На един хвърлей от емблематичната катедрала „Свети Стефан“ във Виена се намира красив градски дворец от 17-ти век, чиито основи датират от късното Средновековие – Deutschordenshaus. Той е седалище на Великия магистър на ордена и приютява съкровищницата му. Продължавайки традицията на болниците за поклонници, той служи и като гостна къща на ордена: хотел с прости, озарени от слънцето стаи, на сензационна цена за това първокласно местоположение.

Средновековните рицарски ордени и тяхното преоткриване през вековете изглеждат като пресилена аналогия с настоящата криза в сектора на транснационалните неправителствени организации. Но когато чета тези трескави имейли за набиране на средства, плановете за реагиране при кризи и мрачно-оптимистичните публикации в LinkedIn, в съзнанието ми се ражда една картина.

Наблюдавала съм как неправителствените организации се калцинират, докато съкращават персонала си по време на кризи. Когато средствата се изчерпят и изглежда, че това е завинаги, НПО-тата се освобождават първо от младшите, а после от старшите служители; първо от регионалните офиси, а после от централата; първо от жените, а после от мъжете. Принципът „последният дошъл, първият излязъл“ означава, че по-утвърдените и привилегированите остават, а онези, които са се борили, за да стигнат дотам, трябва да си тръгнат. Едва наскоро, когато разцветът на НПО вече беше започнал да залязва, много от тях започнаха да прилагат на практика мотото „нищо за нас без нас“, което бяха проповядвали, като наеха активисти от местните общности – хора от бедни, мигрантски, расово дискриминирани или по друг начин маргинализирани среди, оцелели от война, насилие и потисничество. Когато тези хора бъдат изхвърлени, падането им ще бъде стремително.

НПО-тата, дори и „НПО-изираните“, няма да изчезнат като явление. За това те са натрупали твърде много активи, придобили са твърде много остатъчна власт, сключили са бракове с аристокрацията и са станали част от обзавеждането. Картината, която изниква в ума ми, е на изсъхнала жреческа каста, която продължава да извършва архаични ритуали зад дебели стени дълго след като всички останали са загубили вярата си.

Алмут Рошовански е активист, специализирана в мобилизирането на ресурси за гражданското общество в бившия Съветски съюз. Нейни текстове по тази тема се появяват в блога „Зона на дискомфорт“.