Към дебата за граф Игнатиев и Сан-Стефанския мирен договор

Анализът на Христо Каленицов разнищва историческата и съвременна тежест на Сан-Стефанския договор и ролята на граф Игнатиев. Авторът прокарва паралели между събитията отпреди 150 години и днешната взривоопасна ситуация в Европа, изобличавайки ролята на Великобритания в разкъсването на българското землище и фаталното влияние на Кобургската династия.

1. Тази тема ще повишава своята популярност. И не заради намесата на онази журналистка, предизвикала разгорещен дебат по един от най-сложните съвременни геополитически проблеми.

Темата ще придобива все по-голяма популярност защото днешната заплетена ситуация в Европа и Близкия Изток ни кара да се връщаме към отдавна отминалото време, където откриваме аналогии на днешните събития със случилото се преди близо сто и петдест години.

Да се вглеждаме във времето, когато Руската империя води жестока война с Османската империя (1877-1878) с основна цел, според император Александър Втори, „Болгарию освободить“, и Русия дава десетки хиляди жертви, оставили завинаги костите си в земите на благодарна България.

Да мислим за положението, при което Британската иперия, без да участва във войната, извлича огромна печалба за себе си от сблъсъка между руснаци и турци, спасява Османската империя от пълен разгром и нанася съдбовна вреда на българския народ, който бива разкъсан на няколко части направо през снагата му.

Да помним, как по повод на всичко това великата английска писателка Мерсия Макдермот моли българския народ за извинение заради страданията, които нейната страна му е причинила.

Да си даваме сметка за ситуацията, в която е подписан Сан-Стефанският мирен договор (03.03.1878), донесъл големи надежди за свобода и единение на целокупния български народ, а οсуетяването му зарежда бурето с барут в недрата на Балканския полуостров и предизвиква рой братоубийствени войни между балканските държави.

Тези аргументи дават основание Сан-Стефанският мирен договор да се окачестви като ключ към развитието на Европа и света през десетилетията подир Руско-турската война.

Историята помни какви неимоверни усилия е направила Великобритания, за да провали военната кампания на Руската империя срещу Османската империя като оказва дипломатическа, логистична и даже военна стратегическа подкрепа на Турция. Това го е вършила, без да участва във войната и следователно би трябвало да понесе наказателна отговорност за някои преки намеси. Но не би! Силният си позволява да съди, него не го съдят.

За голямо съжаление на Великобритания обаче, неочакваната за нея и Турция и невероятна със своята саможертва съпротива на българските опълченци на Шипка ведно с воините на двата руски полка осуетява добре стъкмения стратегически план на Високата порта.

Този план, в реализирането на военните действия на който участва и Великобритания, е предвиждал 25 хилядната армия на Сюлейман паша, десантирана с английски кораби от Адриатика до порт Дедеагач (около 1000 морски мили) и подкрепена от 15 хилядна османска военна сила в Тракия, да разгроми преминалите Балкана десетината хиляди руски войски в Южна България, да пренесе военните действия на север от Стара Планина, да освободи от обсада 40 хилядната армия на Осман паша при Плевен. Впоследствие, заедно с блокираната 50 хилядна турска армия в Лудогорието, трите крупни османски военни сили да нанесат поражение на Руската армия в Мизия така, че войната да приключи изтласкването на Рускара армия отвъд Дунав с победа за Турция. В краен случай, Русия да постигне ограничена победа в пространството между Дунав и Балкана.

Но ето, че напук на съотношението на добре скроения план и в разрез с очакванията на Великите сили, Руската армия взема стратегическата инициатива при победата на връх Шипка и след редица успешни военни операции в Мизия и Тракия достига до стените на Константинопол.

Където е подписан Сан-Стефанският мирен договор между Русия и Турция.

Този стратегически военен резултат обезсмисля донякъде предварителните политически договорки между Великите сили, по силата на които е трябвало да бъдат създадени две автономни български области в ограничени територии северно от Балкана.

Историята показва, че войните приключват със ситуации и договори, твърде различни от предвижданите и планираните преди военните действия.

В този смисъл е и ролята на Сан-Стефанския мирен договор.

Документът, почти изцяло дело на руския дипломат генерал Игнатиев, посланик на Руската империя в Константинопол, се явява функция на положението и стратегическото съотношение на силите на воюващите страни в края на войната. Това го прави не само възможен, но и средство, с което Русия би могла да обърне в своя полза тогавашната геополитическа ситуация в Европа.

Договорът е триумф на руската дипломация и руската политическа и стратегическа сила.

Можем да си представим какво е струвало на османския султан, дори и с подписването на неокончателен договор, да приеме унижението да лиши империята от най-добрите ѝ земи в Европа, близо 170 хиляди квадратни километра с компактно българско етническо население. Което самият султан е доказал с фермана (февруари 1870), очертаващ диоцеза на Българската екзархия, който диоцез бива в общи линии повторен от Цариградската посланическа конференция (декември 1876).

С евентуалната защита на Сан-Стефанския догово Русия е на крачка от постигането на извечната си цел да сложи ръка върху Европейския Югоизток и Проливната зона.

Което не само би ѝ позволило да измести Великобритания от влияние на Балканите, но и би предоставило възможност да се утвърди като първа Велика сила в Европа.

2.

Ако онази журналистка си е дала сметка, че с упоритото си отстояване на тезата за отрицателната роля на граф Игнатиев в новата история на България, прави услуга за разкриване на истината и отваря път към нея.

При положение, че разпаленият от нея дебат не се бе състоял, истината за новата история на България щеше може би да стои като застинал въглен под капака на англосаксонския ориенталски исторически мангал на неистината.

Колко добре си върви до тоя момент историческият разказ от телевизии, радиа и сайтове.

Разказът за това, как Руската армия се командва от тъпоумни генерали, няма почти никакво разузнаване, извършва глупавия рейд на Гурко на юг от Балкана, с което предизвиква клането на 15 хиляди българи в Стара Загора и селата наоколо. Русия даже се обявява едва ли не виновна за масово престъпление. Защото, видите ли, бива нарушен рахатлъкът на армията на Сюлейман паша в Босна, та ѝ се е наложило да я прехвърлят по море чак в Тракия. Където, разсърдена на султанската заповед, изклала петнайсетина хиляди невинни българи и плячкосала всичко по пътя си от Дедеагач до Шипка. Но за това не е виновнеа толкова Турският Сюлейман паша, колкото руският генерал Гурко.

До намесата на журналистката добре си върви и сагата, че с войната Русия е преследвала само своя интерес да завладее Проливите и между другото освободила България.

И, ти да видиш, я освободила не съвсем наистина, а малко наужким. С оня измамен, според доста учени и журналисти, Сан-Стефански договор.

Та се наложило Русия да го преправи в Берлин пет месеца по-късно с помощта на Великобритания и Австроунгария на основата на модерната за онова време „реалполитик“.

Политика на баланс в угода на Великите сили и във вреда на малките.

Според някои историци, с договора от Трети март 1878 граф Игнатиев не искал голяма българска държава. Целта била всъщност да се поднесе емоционален дар на Негово Величество Император Александър Втори – Освободител, защото точно на този ден преди години подписал указа за отмяна на крепостничеството в Русия, „дал свобода на народа“ и наречен „Цар Освободител“.

Пък ние, българите, си мислим, че е назван тъй от нас, защото за нас е „Цар Освободител“.

Чудно ми е. Притежавам добро военно образование, мои са 30 години офицерска военна служба в най-тежки гарнизони и компетенции, включитено войскови разузнавач близо до границата с Гърция, заместник-командир по политическата част на Сто и пети артилерийски полк в Смолян, на Седмнадесета мотострелкова дивизия с щаб в Хасково и на Тридесет и първа фронтова зенитно-ракетна бригада в Стара Загора. Както и служба в раздела между стратегията и политиката в самия връх на ръководството на Генералния щаб на Българската армия.

От позицията на моята военно-политическа експертна квалификация и напрегнатата ми военна служба на тактическо и стратегическо равнище мога да твърдя, че имам известна представа за диалектиката на военната теория и връзката ѝ с военните действия като проявление на войните.

Затова не мога да приема, че Сан-Стефанският мирен договор не е бил естествен резултат от кървавите сражения и стратегическите военни победи на Руската армия и българските опълченци, а военно-политически театър. В който актьорите са дипломати и генерали.

Не мога да си обясня самочувствието на учени и политици, според които един дипломат, пък бил той и най-известният за времето си и любимец на Бащицата „Александр Вторъй, Император и Самодержец Всероссийский, Царь Польский, Великий Князь Финляндскиий и Прочая, и Прочая, и Прочая…“, не само се е заел да прави измамен мирен договор, но и е успял да го измайстори, с едничката цел да поласкае самочувствието на своя господар.

Не мога да го усвоя това. От военната история знам, че се постъпва иначе. Войната е твърде сложно явление, за да се сътворяват такива мирни договори в нейния край. Не е по принцип възможно да се постигне подобно доверие и „консенсус“ между победители и победени.

За пример ще използвам Ньойския мирен договор. Какви планове са се кроили от Великите сили преди войната, е едно. Но в навечерието на Ньойския мирен договор ситуацията изисква конкретни решения. И за ужас на победена България, те биват вземани без тя да е допусната да участва като воюваща страна. На министър-председателя Стамболийски не му е разрешено даже да присъства като наблюдател при пренията и вземането решенията. Наложено му е като премиер на победена страна да седи отвън и да чака кога победителите ще благоволят да му дадат да подпише унизителния мирен договор, като му го тупнат на масата. В безсилния си гняв той строшава писалката. Това е единственото действие, което е можел да направи срещу злото, що са сътворили на България и българския народ Кобургът и генералите от рода на Савов.

Чудно ми е още, как дипломатът Игнатиев ще да е убедил османския султан да подпише унизителен за Империята договор, предвиждащ евентуално откъсване на най-хубавата част от Османската империя. Където живерят едни презрени раи, на които той се е разбрал с руския легат да им даде свобода. Нали всичко е наужким, театро! Ще рече, хайде сега да я приключим тази война тъй или иначе, пък сетне ще си прекроим договора и ще се почерпим с по едно кафе „алатурка“.

А това, че българският народ ще се окаже излъган и разпокъсан на няколко части през цялата му снага, е второстепенна работа. Мизансцен към голямата политика. Към „реалполитик“.

Така че договорът не е нереалистичен и неизпълним. Обявен е за предварителен, защото след такава сложна война, с пасивното участие и неучастие в нея на Великите сили, не може да се направи почти веднага след прекратяване на военните действия.

Ако Сан-Стефанският мирен договор не е бил реалистичен и реализуем, защо се е наложило Великобритания да застави османския султан да ѝ хариже остров Кипър почти веднага след неговото подписване като награда за това, че е успяла да спре Руската армия пред Константинопол и е спасила Османската империя от пълно поражение!

Нужно е да се знае, че по този начин Империята над която слънцето не залязва, установява икономически, политически и военен контрол над Източното Средиземноморие и Суецкия канал.

За тези, на които, замотани от какви ли не „информации“ и „съображения“ от всички страни, им е трудно да схванат същността на онази обстановка, ще им помогна с едно съждение.

Днес Ормузкият проток изпълнява, примерно казано, ролята на онова, което е представлявал за своето време Суецкият канал, в зоната на който е поставила ръка Британската империя.

Така че умните могат да си отговорят за какво е идело реч, когато Британия анексира Кипър. Постигнала е „голям шлем“ без да гръмне английска пушка и без да загине британски войник.

И още.

Ако Сан-Стефанският мирен договор не е бил реалистичен и възможен за утвърждаване на следвоенното статукво, щеше ли британският премиер лорд Дизраели да възложи на английския майор Сенклер да събере три хилядна армия от английски войници и османски башибозук, което да нарече „въстание“ на българите мюсулмани (наричани „помаци“) срещу договора!

Щеше ли Великобритания да раздуха мита за „помашкото въстание“ във всички медии, за да осигури подписването на Берлинския договор.

Щеше ли да скрие от обществеността на Европа масовите кланета на десетки хиляди невинни българи от редовната турска войска през войната, което неизбежно би поставило под въпрос свикването на Берлинския конгрес!

Щеше ли един български войвода – Петко Киряков – с триста хайдути да направи на пух и прах десеторно по-многобройната и по-добре въоръжена британска армия! Та да се стигне дотам, че Император Александър Втори да пожелае да се срещне очи в очи с българския герой, да го произведе в чин „Капитан Российской Иператорской Армии“ и да му подари цяло имение в Южна Русия като добавка към признанието!

3.

Щастливо събитие за българския народ е участието на руския дипломат генерал граф Игнатиев в изготвянето на Сан-Стефанския мирен договор.

Друг въпрос е, че след приключването на войната и преценката, че Русия излиза от нея доста уморена със значително обезкръвена армия, за Руската империя се е оказало невъзможно да съхрани завоюваното във войната и скрепеното със Сан-Стефанския договор.

Хиените Великобритания, Австро-Унгария и Франция са точили зъби за парчета от баницата.

В тяхна помощ се оказват шовинистичните апетити на Сърбия, Гърция, Румъния, които никак не са били доволни от появата на силна България сред тях. И дори са участвали на Берлинския конгрес. Ясно е как са постъпвали.

Ситуацията е било горе-долу следната.

Великите сили и техните балкански сателити са успели да заграбят за себе си военната победа на Русия на основата на „реалполитик“.

Ще рече, кой колкото може да си чопне от „победителя“, на когото ние като неоформена коалиция, помагаме да осъзнае, че всъщност не е победител. Да му стане ясно, че в един момент може да си има работа с нов мощен противник, към който може да се присъедини и победената във войната Османска империя.

Това е „реалполитик“. Кой колкото може да си вземе от конкретната военно-политическа ситуация, заставяйки останалите да приемат реалността и да осъзнаят новия „баланс на силите“.

Изразител на тази „реалполитик“ – тоест на политиката за установяване на някакъв приемлив баланс между големите държави, който да ги предпазва от последващи войни, е мнението на домакина на Берлинския конгрес германския канцлер Бисмарк, според когото целта не е да се удовлетворят поробените народи за свобода, а да бъдат балансирани стремежите на големите държави, наричани тогава „велики сили“.

Историята показва, че политическото кредо на Бисмарк и геополитическите интереси на Великобритания и Австроунгария предопределят противоречията между балканските държави, започнали след разкъсването на българското землище на няколко части.

А глупавата политика на Стамболов и неговото „откритие“ – продажната династия на Кобургите, пресичат националното възшествие на българския народ след Освобождението и довеждат до погром младата българска държава с покрусата от две унищожителни национални катастрофи. Които дават своето отрицателно отражение върху самочувствието на народа ни и днес.

За България това е резултатът от „реалполитик“.

4.

Драматичното е, че днес народът ни, управляван от какви ли не политици, живее в ситуация, твърде много приличаща на онази „реалполитик“.

Колкото и да изглежда нереалистично за някои, изходът от заплетената геополитическа обстановка, в която родните политици са вкарали Отечеството ни, ще да дойде май че пак с Русия.

Реалистичен е вариантът Русия да постави ръка върху Европейския Изток и Югоизток.

Или, както приписват на Бисмарк мисълта, „Русия винаги се връща да си вземе своето“.

България може би трябва да мисли и за такъв развой на събитията.

И да се готви за него.

Евросъюзът и НАТО няма да са вечни.

След сегашната криза, те и да оцелеят, може би ще са доста разклатени и обезсилени.

Но страната ни е длъжна да стори така, че да се съхрани цяла и със запазен дух на народа.

Бог да пази България!

Има моменти, в които родителят усеща, че губи детето си… но не знае как да го върне. На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ д-р Цветеслава Гълъбова говори без заобикаляне за зависимостите – как започват, как се крият и кога вече е опасно да мълчим. Среща за родители, които не искат да чакат катастрофата, за да разберат истината.

Има теми, които родителите избягват…
докато не стане твърде късно.

На 21 април в студиото на „Поглед.инфо“ ще се проведе среща, която не предлага утеха, а истина.

Специален гост: д-р Цветеслава Гълъбова
директор на Националната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, с дългогодишен опит в работата със зависимости и семейства в криза.

Регистрирайте се в събитието във Фейсбук: https://www.facebook.com/events/922312313747712

Тема:
„Как да спасим детето си: истината за зависимостите – без страх и без илюзии“

Това няма да бъде лекция.
Няма да има удобни фрази.
Няма да има заобикаляне.

Ще има разговор. Истински.

Ще говорим открито за:
– първите признаци, които всички пропускат
– моментите, в които вече е опасно
– грешките, които родителите правят от страх
– и какво реално може да се направи

Тази среща не е за всички.
Тя е за онези, които вече усещат, че нещо се изплъзва.

• Кога: 21.04.2026 г. (сряда), 19:00 ч.
• Къде: Студио „Поглед.инфо“, пл. „Славейков“ №4А, ет. 2
• Продължителност: 90 минути

Формат:
Първа част – разговор с госта
Втора част – въпроси от публиката

Какво получавате:
✔ Достъп до студиото на „Поглед.инфо“
✔ Възможност да зададете личен въпрос
✔ Среща с госта след края на предаването
✔ Обща снимка с д-р Гълъбова

Важно:
Местата са силно ограничени
Достъпът е само с предварително закупен билет: https://epaygo.bg/1225961307    и на място.
Моля, бъдете в студиото поне 20 минути преди началото

Ако усещате, че този разговор ви е нужен — не го отлагайте.