Капачки за кувьози – милиарди за самолети: абсурдът на българската действителност

Докато малки ръчички с трогателно усърдие събират пластмасови капачки за болници, кувьози и линейки, българската държава демонстрира обратен приоритет – харчи милиарди за бойни самолети, чиято нужда е повече от спорна. Тази картина, в която детското усилие компенсира държавната безотговорност, е болезнена диагноза за моралното и политическото състояние на властта.

Има нещо дълбоко разкъсващо в гледката на деца, които с добро сърце събират капачки, за да спасят други деца. Това е пример за възпитание в съпричастност, в грижа, в общност. Но тази благородна кауза се превръща в обвинение към системата, когато основни здравни нужди зависят не от държавния бюджет, а от дарителски кампании. Когато животът на недоносено бебе зависи от благотворителност, а не от гарантирана медицинска грижа, нещо в самия фундамент на държавността е сбъркано.

В същото време политици и чиновници подписват многомилиардни сделки за техника, която ще стои години наред на земята, без реална добавена стойност за обществото. Купуват се самолети без съпътстваща инфраструктура, без яснота кога ще пристигнат и кой ще ги обслужва. Това не е инвестиция в сигурността – това е демонстрация на лоялност към чужди интереси, платена с бъдещето на собствените ни деца.

Шарлатаните във властта не само че не решават основните проблеми на обществото, но и крадат от залъка на децата. Буквално. Детското здравеопазване е хронично недофинансирано, образованието изостава, регионите обезлюдяват. И докато хиляди българи събират капачки, за да може някое дете да получи шанс за живот, милионите и милиардите потъват в схеми, комисиони и лъскави договори без реална стойност.

Това не е просто цинизъм. Това е предателство. Предателство към бъдещето, към младите хора, към надеждата, че България може да бъде място, където животът има цена, но не пазарна. Цената на отговорността, на морала, на човешкото достойнство.

Но колкото и абсурден да е този паралел между капачките и самолетите, той има и своята светлина – хората не са се отказали. Обществото продължава да показва, че е по-силно, по-грижовно и по-човечно от тези, които би трябвало да го управляват. И в това има надежда. Докато има кой да събира капачки, значи има кой да гради отново. Да поправя. Да се бори.

Но идва време и за въпроси – не към децата, а към възрастните. Докога ще търпим една държава, в която животът струва по-малко от една сделка за оръжие?

Докога децата ще носят отговорностите на тези, които сме избрали да ги носят вместо тях?

Коментари

коментари