Капанът след върха защо връщането от Еверест убива повече хора от изкачването

Анатомия на хипоксията и суровата физиология над 8000 метра

Когато човек стъпи на 8848 метра над морското равнище, той се намира на границата на биологическата възможност за оцеляване. Барометричното налягане на тази височина пада до около 253 милиметра живачен стълб, което означава, че въпреки че процентното съдържание на кислород във въздуха остава 21 процента, парциалното му налягане е твърде ниско, за да позволи ефективна дифузия през алвеоларните мембрани в белите дробове. Тъканите започват буквално да душат. В алпинизма тази граница от 8000 метра се нарича „зоната на смъртта“ не поради някаква драматична метафора, а поради чиста биохимия: на тази височина човешкото тяло не може да се възстанови, то единствено консумира собствените си ресурси, като бавно умира, независимо от това дали човек си почива или се движи.

Повечето комерсиални експедиции разчитат на допълнителен кислород, разпределен в стоманени или композитни бутилки с въглеродни влакна, регулирани от специални вентили. Логистиката тук е математически брутална. Стандартната скорост на подаване на кислород от 2 до 4 литра в минута позволява на организма да възприема височината като приблизително 6500–7000 метра. Но тази система има строго ограничен ресурс. Типичното количество бутилки, които един катерач и неговият шерпа могат да носят без това да смаже физически възможностите им, стига за ограничен брой часове. Когато наклонът, опашките по тесните участъци или внезапните промени във времето забавят спускането, резервоарите забиват сухо празно състояние.

Преходът от изкуствено поддържано дишане към рязка хипоксия на 8500 метра предизвиква светкавичен когнитивен срив. Липсата на кислород засяга първо главния мозък. Започва дезориентация, губи се пространствена ориентация и умение за преценка на елементарен риск. Нещо повече, продължителният престой в тези условия задвижва патологичния процес на високопланински мозъчен оток (HACE). Съдовете на главния мозък започват да пропускат течност, налягането в черепната кутия се увеличава, а резултатът е халюцинации, загуба на моторни функции, летаргия и в крайна сметка кома. Алпинистът, който само преди тридесет минути е правил снимки на върха, изведнъж губи способността си да върже елементарен възел или да прецени разстоянието до следващата осигурителна точка.

Архивите на хималайските експедиции и записите на изследователи като Елизабет Хоули ясно показват, че натрупването на фатални грешки започва в момента, в който целта е премината. Докато катерачът се изкачва, цялата му нервна система е напрегната от единичен психологически вектор – достигне ли върха, мисията е изпълнена. Настъпва внезапен спад на адреналиновия нива. Мозъкът погрешно интерпретира постигането на върха като край на изпитанието, докато от физическа гледна точка това е едва половината от пътя, при това по-опасната половина.

Логистиката на бавния срив и техническото осигуряване

Спускането по скално-ледниковия терен на Еверест, особено по Южния седловински маршрут или през Северния ръб, изисква непрекъснато боравене с фиксирани въжета. В условията на екстремен студ, където температурите редовно падат под минус 30 или минус 40 градуса по Целзий, а вятърът надвишава 50 възлови възела, пръстите бързо губят чувствителност дори през дебелите трислойни ръкавици. Преминаването през междинните точки на осигуряване – така нареченото откопчаване и повторно закачане на карабинерите – изисква фина фино-моторна координация.

Когато алпинистът е екстремно изтощен, мозъкът му работи с забавяне от няколко секунди. В това състояние се появява фаталната илюзия, че правенето на единична стъпка без осигуряване спестява ценни сили. Подхлъзването върху твърд, пресован лед или просто препъването в собствените котки (металните зъбци на обувките) означава падане по вертикален склон от над хиляда метра към подножието на стената Лхотце или ледника Ронгбук. В тези условия няма абсолютно никакъв шанс за самозадържане с пикела – скоростта се набира за части от секундата.

Другият логистичен капан е свързан с времевия прозорец. Стандартният протокол за сигурност, прилаган от опитните водачи, изисква задължително обръщане назад не по-късно от 13:00 или 14:00 часа следобед, независимо колко близо е върхът – било то на петдесет или на десет метра денивелация. Но психологическото явление, известно като „върховна треска“ (summit fever), кара мнозина да игнорират това правило. Цената на подобно решение се плаща на слизане, когато нощта застига алпинистите още в зоната над Стената на Хилъри или Южния връх.

Слизането в тъмнина при температури, които с падането на слънцето се сриват рязко, прави откриването на маршрута изключително трудно. Маркировъчните флагове често са отнесени от вятъра, а челните лампи замръзват или губят капацитет на батериите за броени минути. Добавете към това факта, че мускулният гликоген е напълно изчерпан. За разлика от изкачването, където мускулите работят концентрично, спускането изисква ексцентрични съкращения на квадрицепсите, за да удържа тялото срещу гравитацията. Това причинява микроразранявания в мускулните влакна, бърза млечнокиселинна каскада и загуба на контрол върху краката.